О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 107
София, 17,02,2010 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 834/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на О. – гр. С. срещу решение №104 от 15.06.2009г. по гр.д.201/09г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – Е. “ С. –83- С. П. ” – гр. С. е на становище, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
В приложеното към жалбата по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК изложение на основанията за допускане на касационно обжалване е посочено, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по материалноправен и процесуалноправен въпрос, които били решени в противоречие с практиката на ВКС, били решавани противоречиво от съдилищата, което обосновавало извод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Като материалноправен въпрос общо е поставен този за приложение на чл.73, ал.2 ЗС. Страната е очертала предмета на спор. Развила е доводи за това, че правното основание, посочено от ищеца не обвързвало съда и той е следвало въз основа на сочените обстоятелства в исковата молба да извърши преценка за това дали имота се владее или държи, като при разрешаване на този въпрос следвало да изхожда от презумпцията на чл.69 ЗС- в този смисъл е цитирано решение №151 /05г. на Великотърновски окръжен съд. Възпроизведено е съдържанието на разпоредбата на чл.73 ЗС и е посочено, че приватизационния договор, сключен между страните е бил прогласен за нищожен, т.е. отпаднало е с обратна сила основанието въз основа, на което ответника е владял имота. Направен е извод, че владелец, чието владение се основава на нищожен договор не се ползва от правата на добросъвестен владелец – сочено е решение №2284 /67г. на ВС, І г.о. Посочено е още, че претенцията не можела да бъде квалифицирана като искане за заплащане на необходими разноски,а само добросъвестния владелец можел да получи увеличената стойност на имота- цитирано решение № 1167/99 на ВКС, ІV г.о. Така е обосновано противоречие на изводите на въззивният съд с цитираната практика на ВС, ВКС и ВтОС. Развити са и съображения за противоречие на изводите на въззивният съд, с оглед оставяне без разглеждане искането на страната по направено възражение за прихващане с приетото с т. 6 ТРОСГК на ВКС на РБ №1/2000г.
Касаторът не е формулирал конкретно материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, който счита, че е решен в една от посочените хипотези по т.1, 2 и 3 на текста. Дефинитивно, това изискване, свързано с твърдяните хипотези на т.1 и 2, означава съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, да се е отклонил от установената константна практика на ВКС, респективно ВС и неговото разрешение да е в противоречие с възприетото по соченото Тълкувателно решение, респективно с приложените съдебни актове на ВКС. Дори, обаче да бъде приет за релевантен общо поставения въпрос за приложението на чл.73 ЗС, то не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 т.2 ГПК. Не е довод за такова наличие развитото разбиране за това, че съдът е следвало да обсъди качеството на ответника – държател или владелец, тъй като то по своята същност съставлява оплакване за нарушение, свързано с възприетата от съда фактическа обстановка и е относимо към чл.281 ГПК, но не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите относно правата на подобрителя при унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание са разрешени със задължителна практика на ВС – постановление №6/74г. на Пленума на ВС- т.11,с която е прието, че в тези хипотези, подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец , ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелството послужило за отпадане на основанието и с поведението си не е бил причина за унищожаването, развалянето или отмяната. Следователно, сочената практика на ВС, респ. ВКС е без правно значение, тъй като въпросът е бил разрешен с постановление на Пленума на ВС, още повече, че соченото решение №2284/67г. на ВС е постановено преди цитирания акт на Пленума, а решение № 1167/99г. на ВКС не третира аналогична хипотеза, тъй като разглежда спорно правоотношение, породено от реституционно основание, чийто регламент се съобразява с различни правнорелевантни факти. И тъй като въззивният съд е постановил своето решение в съответствие с приетото по цитираното ППВС № 6/74г. то не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът не е поставил процесуалноправен въпрос, а е изложил оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд, с оглед неприемане за разглеждане на направеното от него възражение за прихващане, формулирано във въззивната жалба за първи път, като претенцията му е била за заплащане на “ гражданските плодове”, които ответникът дължал като пазарна наемна цена на имота в размер на 60000лв. за петгодишен период. Именно в съответствие с т.6 на ТРОСГК на ВКС №1/2000г., цитирано и от въззивния съд е извършена преценка, че процесното вземане е спорно, поради което не може да бъде въдено процесуално за първи път с въззивната жалба. Следователно, не е налице установеност и на противоречие на изводите направени с цитираното решение на ОСГК на ВКС. По принцип, обаче, довода за нарушение на материалния или процесуален закон е относим към разглеждане на спора по същество, а не към производството по допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.87, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 300лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №104 от 15.06.2009г. по гр.д.201/09г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА О. – гр. С. да заплати на Е. “ С. – 83- С. П. ” – гр. С. направените в настоящето производство разноски в размер на 300лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: