5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1074
София, 01.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесет и седми юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1718 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. К. А. от [населено място], обл. Д., против въззивното решение № 340 от 6 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 455 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е потвърдено решение № 32 от 8 март 2009 г., постановено по гр.д. № 432 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалноправни норми и е необосновано, защото изводите за кредиторова забава не съответстват на данните по делото, тъй като ответникът е бил във физическа невъзможност да престира в натура постоянно, а е установено, че е имал и достъп до касаторката във връзка с процесуални действия; установен е отказ на касаторката да получава записи на ответника, но не и престация в натура; необосновано се приема от съда, че ответникът е трансформирал задължението си в парично, тъй като компетентен да извърши трансформацията е съдът; липсват доказателства, че представеното парично задължение е в “пълен размер”, тъй като рамките му не са установени; пощенските записи не са годно доказателство за извършени плащания; плащане не е налице след м. октомври 2009 г. до настоящия момент; делото е решено при непълнота на доказателствата и неизяснена фактическа обстановка, при установени факти за измамливи действия от страна на близките родственици на ответника, които е трябвало да са третите лица, престирали вместо него, което установява липса на етичен момент във взаимоотношенията между страните, но липсват мотиви в това отношение; неправилен е изводът на съда за наличие на пълно и точно изпълнение поради неправилно отъждествяване от страна на съда на фигурите неделимост на задължението и солидарна отговорност. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: следва ли да се приеме за неоснователен искът за разваляне на договор за гледане и издръжка поради неизпълнение, макар ответникът да не е изпълнявал поетите от него с договора задължения, тъй като ищецът-кредитор е бил удовлетворен напълно от вторият приобретател по договора, поради неделимост на задължението на съзадължените по договора лица (сочи се решение на ОСГК от 1981 г. и друго такова от 1986 г. и определение на ВКС в процедура по чл. 288 ГПК); следва ли да се приеме, че е налице кредиторова забава, след като е установено, че през процесния период ответникът-длъжник по трудовоправни ангажименти е пребивавал извън страната, връщал се е за изключително кратки периоди и физически не е бил в състояние да престира задължението си в натура, дори кредиторката да би отказала да живее в имота, предмет на прехвърлителната сделка; следва ли да се приеме, че е налице кредиторова забава, ако прехвърлителката отказва да получи изпращани парични суми вместо уговорените грижи в натура, а също така следва ли да се приеме, че е налице трансформация на натурално задължение в парично за минал период по смисъла на чл. 87, ал. 3, изр. второ ЗЗД с изпращането на суми, определени по собствена преценка от длъжника и изпращани с пощенски запис (сочат се решение на ОСГК от 1966 г., три решения на ВКС и решение на ОСГК от 1981 г.).
Ответникът Д. А. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Б. Б., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи, че касационното обжалване не следва да се допуска и дава доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че изводите за неделимост на задължението за издръжка и гледане са правилни и в съответствие със закона и трайната съдебна практика, защото ищцата е получела цялостно и в пълен обем изпълнение по договора от другия приобретател, а неделимостта на задължението предпоставя солидарната отговорност на длъжниците по алеаторния договор; не е налице хипотеза, сходна с разглежданото ТР № 30/1981 г. – множество на длъжниците и кредиторите едновременно; налице е кредиторова забава – ищцата се е преместила да живее при другия приобретател и не е останала в мястото на изпълнение на задължението, а забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на неговата забава, но не и от задължението, което може да трансформира в парично и това е сторено от длъжника с нотариална покана и е в пълен размер, макар кредиторката да е отказала да получава пощенските записи.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване на поддържаните основания – поради разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, поради противоречивото му разрешаване от съдилищата и поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първият материалноправен въпрос се свежда до това счита ли се за изпълнен договор за прехвърляне на имот за издръжка и гледане в случай, че само един от приобретателите по договора е изпълнил напълно задълженията по него спрямо кредитора във връзка с неделимостта на задължението на съзадължените по договора лица. К. представя като практика решение на ОСГК от 1981 г. и друго такова от 1986 г. и определение на ВКС в процедура по чл. 288 ГПК. Третият представен съдебен акт очевидно не може да послужи за целите на преценката на касационния съд във връзка с критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не представлява влязъл в сила съдебен акт, обективиращ съдебна практика. Решенията на ОСГК пък предвид датата на постановяването им, нямат задължителна сила по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото при действието на чл. 59 ЗУС (отм.), при действието на който закон са постановени посочените решения на ОСГК, задължителна сила за съдилищата имат тълкувателните постановления на Пленума на ВС, а тълкувателните решения на общото събрание на колегиите служат за ръководство на съдилищата – чл. 52, ал. 1 ЗУС (отм.), поради което и във връзка със задължителното разрешение, дадено в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2, твърдението следва да се приеме като такова за противоречиво разрешаване на поставения въпрос от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По поставения материалноправен въпрос е дадено задължително тълкуване на ВКС при уеднаквяване на съдебната практика по чл. 290 и сл. ГПК. Така в решение № 675 по гр.д. № 972 за 2009 г. на ІV ГО се приема, че когато на кредитора по алеаторен договор се предоставят грижи и издръжка в пълния им уговорен в договора обем, неизпълнението от някои от длъжниците не може да доведе до развалянето на договора нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия длъжник, тъй като кредиторът е удовлетворен. Това разбиране е подкрепено от решаващия съдебен състав с точното тълкуване на разпоредбите на чл. 123, ал. 1 ЗЗД, чл. 129 ЗЗД и липсата на разпоредба, задължаваща длъжниците общо да предадат предмета на задължението или всеки длъжник отделно от другите да трябва сам да предаде предмета на задължението. Настоящият съдебен състав споделя изложеното тълкуване на поставения правен въпрос. Тъй като въззивният съд е възприел разрешение в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, то по този въпрос не е налице основание за допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Следващият въпрос следва да се уточни така: налице ли е кредиторова забава в случай, че длъжникът сам се е поставил в положението фактически да не може да осъществява задължението си да престира в натура, ако кредиторът е напуснал местоизпълнението на сделката. Отговорът на поставения въпрос е ясен и даденото от въззивния съд разрешение е съответно на представената от касаторката съдебна практика. Така в решение № 853 по гр.д. № 159 за 1999 г. на ІІ ГО върховният съд приема, че с напускане на мястото на изпълнение на задължението, кредиторът лишава длъжниците от необходимото съдействие да изпълняват задължението си и така се поставя в забава, независимо дали носи вина за неоказването на необходимото съдействие, а забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на неговата забава, без да го освобождава от задължението. Не е по-различно и разрешението, дадено в ТР № 96 по гр.д. № 65 за 1966 г. на ОСГК (за това тълкувателно решение важат също изложените съображения, че не може да бъде включено в обхвата на задължителната съдебна практика, предвид разпоредбите на чл. 17 вр. чл. 18 ЗУС от 1952 г. – отменен), тъй като в него върховният съд приема, че кредиторът има право да иска издръжка в паричния й еквивалент само в случай, че той по обективни причини не може да даде необходимото съдействие за изпълнение на задължението в натура, а когато кредиторът не изпълнява задължението си за съдействие, длъжникът има право да трансформира задължението си в паричния еквивалент на натуралната издръжка. Освен това следва да се отбележи, че както въпросът е поставен от касаторката, не може да се тълкува в посока, че зададеното питане е налице ли е забава на длъжника при посочените обстоятелства, за да може да бъде даден различен отговор от вече изложения.
Третият поставен въпрос касае наличието на кредиторова забава в случай, че прехвърлителката отказва да получи изпращани парични суми вместо уговорените грижи в натура. По този въпрос следва да се приеме разрешението, дадено в представеното решение № 422 по гр.д. № 873 за 2008 г. на ІV ГО, според което при отказ на кредитора да съдейства, предвид същността на договора, за да може длъжникът да се освободи от отговорност, той трябва да предложи на кредитора паричен еквивалент за задължението, което представлява и неговото изпълнение. Това питане е обвързано от касаторката и с последния материалноправен въпрос – налице ли е трансформация на натурално задължение в парично за минал период по смисъла на чл. 87, ал. 3, изр. второ ЗЗД с изпращането на суми, определени по собствена преценка от длъжника и изпращани с пощенски запис. По този въпрос е налице задължително тълкуване на ВКС при уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК – в решение № 363 по гр.д. № 756 за 2009 г. на ІІІ ГО ВКС приема, че неприемането от кредитора на изпълнението на договора, което му се предлага от длъжника по договора за прехвърляне на собствеността на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, длъжникът е длъжен да трансформира задължението си в парично, като плаща на кредитора съответната сума, евентуално като поиска от съда да определи размера й.
В заключение, тъй като по всички зададени въпроси разрешението, дадено от въззивния съд, не е сторено в нарушение на задължителна съдебна практика, нито е налице съобразно представената такава, противоречиво разрешаване от съдилищата, касационното обжалване не следва да се допусне. Наличието на съдебна практика и липсата на съображения от страна на касаторката за нужда от изменението или изоставянето й, или от създаването на нова такава, води до извода, че не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 340 от 6 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 455 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: