О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1076
ГР. София, 13.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 9.11.2015 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4225/15 г., за да се произнесе, намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. Г. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №4225/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Т. Г. / негов баща/ за заплащане на месечна издръжка от 300 лв. на осн. чл.144 СК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на задължителната – ППВС №5/70 г. и р. на ВКС по гр.д. №2/11 г., и трайна практика на съдилищата по въпроса: следва ли да се оценява материалното състояние на всеки един човек / в случая на задължения за издръжка/ само по получаваните пари, без да се вземат предвид притежаваните недвижими имоти – жилищни и дворни места? В цитираната практика на ВКС се приема, че възможността да се плаща издръжка е винаги обективна и конкретна и се определя от имуществото и доходите на задълженото лице.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че да дава издръжка на пълнолетния и учащ се във висше учебно заведение ищец е „особено затруднение” за ответника в случая. Последният е диагностициран с множество заболявания и с ЕР на ТЕЛК му е определена 50 % работоспособност със срок 1.02.17 г. Не е получавал тр. възнаграждение от м. октомври 2013 г., като трудовото му правоотношение с дружеството – работодател е прекратено , считано от 5.04.14 г. Ищецът притежава няколко недвижими имоти: двуетажна къща в кв.Д. – София, с разгъната застроена площ /Р./ на всеки от етажите съответно 121 и 114 кв.м., заедно с гараж и дворното място, на което е изградена къщата, УПИ с площ от 900 кв.м. също в кв. Д., апартамент в [населено място] с Р. 89 кв.м., апартамент в [населено място] с Р. 57 кв.м., две дворни места в [населено място], обл. Ст. З. с обща площ от около 5 000 кв.м. Според въззивния съд притежаването на недвижими имоти извън София само по себе си не сочи, че даването на издръжка не представлява особено затруднение за родителя. Той е затруднен да пътува, видно от ЕР, поради което не може бързо и с необходимата грижа да отдаде двата провинциални жилищни имота под наем, за да реализира приходи от тях. Освен това, дори да реализира наемна цена според стандарта на съответното населено място, с нея ответникът следва да поддържа конкретния имот, да заплаща дължимите данъци и пътуванията си за стопанисването на имота, както и да покрива доказаната си нужда от лекарства и разходите за бита. По тези съображения въззивният съд е приел, че ответникът не може да дава търсената му издръжка, без това да е особено затруднение за него, по см. на чл.144 СК.
Тези изводи не са в противоречие с цитираната практика на ВКС – след преценка на конкретните обстоятелства, относими към възможността на ответника да дава издръжка без особени затруднения, обосновано е прието, че тежкото здравословно състояние на ответника ограничава трайно възможностите му. Той се лекува за доста дълъг период от време, не работи и не може да стопанисва имотите си по начин, позволяващ му да извлича толкова високи приходи от тях, че след задоволяване на собствените му нужди, да остават средства и за издръжката на ищеца. В цитираното от касатора р. по гр.д. №2/11 г. на четвърто г.о. на ВКС е прието, че родителят трябва да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете. Задължението за издръжка по чл.144 СК не е безусловно, а се обуславя от възможността на родителя да дава без особено затруднение издръжката от наличните, а не от възможните си доходи – р. по гр.д. №2/11 г. на ВКС и посочените там други решения за сходни казуси.
В. решение не противоречи на практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационното му обжалване. Затова ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №10669/14 г. от 6.03.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: