О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1077
гр.София, 15.10.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 952/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на С. П. Р. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Разградски окръжен съд № 46 от 17.05.2012 г. по гр.д.№ 99/ 2012 г. С него е потвърдено решение на Разградски районен съд по гр.д.№ 783/ 2011 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против А. по з. искове, квалифицирани по чл.71 ал.1 т.1, 2 и 3 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр).
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че за да отхвърли исковете въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси коя страна носи доказателствената тежест в производството по ЗЗДискр; подлежи ли на доказване факта как са били третирани от ответника други лица от същата група или трябва да се докаже как биха били третирани такива; допустимо ли е установяване на дискриминация въз основа на непреки доказателства. Повдига също въпроса кои факти водят до извод за наличие на дискриминация. Счита, че произнасянето в обжалваното решение по тези въпроси противоречи на практиката на съдилищата и на ВКС и на това основание претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответникът по касация – А. по з.- не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съдът е бил сезиран с искове за установяване на извършено нарушение по ЗЗДискр по признака „възраст”, за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да заплати обезщетение за вредите от него. Твърденията на ищеца са, че предвид навършените от него повече от 50 години, ответникът е извършил спрямо него непряка дискриминация, като не го е допускал до участие в програми за допълнителна квалификация и преквалификация. С обжалваното въззивно решение исковете са отхвърлени, тъй като по делото не са установени факти, които да сочат неблагоприятно третиране на ищеца заради възрастта му. Изведено е, че тежестта да установи такива факти е за ищеца, а тежестта да установи еднаквото третиране е за ответника, доколкото са налице факти за дискриминационно поведение. Съдът е приел, че служителите на ответника в Р. са информирали ответника за свободните работни места, насочвали са го към конкретни такива, но той или не е проявявал интерес, или не е бил одобряван от заявителят-работодател. Приел е също, че неблагоприятното третиране се установява при сравнение между ищеца и други регистрирани като търсещи работа лица, което не е възможно да се направи, доколкото липсват данни за организирани в посочения от ищеца период обучения и квалификационни курсове, в които да са включени други лица, а жалбоподателят да не е включен.
При така изложените от въззивния съд мотиви не обуславя въззивното решение въпросът подлежи ли на доказване факта как са били третирани от ответника други лица от същата група или трябва да се докаже как биха били третирани такива. По този въпрос съдът не се е произнасял. Въззивното решение е мотивирано с това, че по делото няма доказателства за включване в обучения и курсове на регистрирани в АЗ безработни лица, като това е фактически въпрос. Въпрос на факт също така е дали е имало курсове и квалификации и ако е имало, кой би могъл да бъде включен в тях. Обаче в производството по чл.288 от ГПК фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на контрол. Касационната инстанция проверява в това производство единствено дадените от въззивния съд правни разрешения, а в обжалваното решение не е проведено твърдяното от касатора разграничение между фактическото и възможното третиране на лица от една и съща група, но с различна възраст. След като въззивният съд не е поставил в основата на правните си изводи подобно разграничение, въпросът за неговото значение не обуславя изхода от спора, а по такъв въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато (Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не предпоставя резултата от производството и въпросът допустимо ли е установяване на дискриминация въз основа на непреки доказателства. Въззивният съд не е дал нито положителен, нито отрицателен отговор на този въпрос – такъв не е бил поставян пред него. Липсата на преки доказателства не е решаващият мотив, поради който въззивният съд е счел иска за неоснователен. Вън от изложеното, по този въпрос не се установяват и твърденията на касатора, че е налице противоречива практика. За да обоснове наличие на такава, жалбоподателят се е позовал на решение на Софийски районен съд, което е представил в незаверено копие, без данни да е влязло в сила. Съгласно цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г., невлезлите в сила решения не доказват наличие на противоречива практика, а именно касаторът е този, върху когото тежи задължението да я установи.
Що се касае до въпроса кои факти водят до извод за наличие на дискриминация, той не е правен. Този въпрос е фактически и зависи от конкретиката на всеки отделен случай. Той не е формулиран във връзка с обстоятелствата по конкретното дело, а и както съдът вече отбеляза, в производството по чл.288 от ГПК се контролират само правните, а не и фактическите разрешения на въззивния съд.
Обуславя въззивното решение единствено въпросът коя страна носи доказателствената тежест в производството по ЗЗДискр, но той е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика. Същият е изложил в мотивите си, че тежестта да установи наличието на факти, водещи до основателно предположение за наличие на дискриминационно отношение, е за ищеца и че в този случай законът възлага в тежест на ответника да установи обратното. Цитираните от касатора и приложени към изложението му влезли в сила съдебни решения (на ВКС по гр.д.№ 1405/ 2006 г., ІІІ г.о., по гр.д.№ 1996/ 2008 г., І г.о. и по гр.д.№ 811/ 2008 г., І г.о.) не дават на този правен въпрос разрешение, което да е противоположно на приетото в обжалваното решение. Напротив, и в трите съдебни акта изрично е акцентирано върху това, че страната, която твърди, че е била жертва на дискриминация, следва да докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице такава. Същото е прието от въззивния съд в настоящия случай и този му извод нито противоречи на практиката на ВКС, нито е взет при условията на противоречива съдебна практика.
По изложените съображения не са налице претендираните от касатора основания по чл.280 ал.1 т.1 и 2 от ГПК и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Разградски окръжен съд № 46 от 17.05.2012 г. по гр.д.№ 99/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: