О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1077
София, 17.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1509 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез адвокат Е. П. от САК срещу въззивно решение № 8349 от 17.11.2016 г. по в. гр.д. № 7619/2016 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 02.11.2015 г. по гр.д. № 7743/2011 г. на Софийски районен съд, с което частично е уважен предявения иск на В. П. Н. срещу [фирма], на основание чл.200, ал.1 КТ, за обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 26.01.2008 г., ведно със законната лихва от същата дата до изплащането на сумата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по обуславящия изхода на делото въпрос, във връзка с прилагане на принципа на справедливостта в чл.52 ЗЗД, който според касатора е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 414/21.11.2012 г. по гр.д. 1543/2011 г. на ІV г.о. и решение № 259/19.12.2014 г. по гр.д. 1746/2014 г. на ІІІ г.о. Отделно се твърди, че във въззивното производство неправилно е било отказано събирането на доказателства на основание чл.266, ал.3 ГПК, което е съществен процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба В. П. Н., чрез пълномощника си адвокат В. И. – К. от АК Л., не е подал писмен отговор.
От участващите в производството трети лица ЗК [фирма] и [фирма] не е постъпил писмен отговор.
За да постанови решението, въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че са налице предпоставките по чл.200, ал.1 КТ, с оглед на което работодателят отговаря за неимуществените вреди от настъпилата злополука на 26.01.2008 г., призната за трудова с разпореждане № 9150 от 06.02.2008 г. на С. – НОИ, тъй като е във връзка с извършвана от ищеца работа по трудово правоотношение. За неоснователно е прието възражението на работодателя, че е налице груба небрежност на пострадалия, тъй като падането при затваряне на люковете на циментова цистерна след подхлъзване не е резултат на виновното поведение на работника и не са нарушени нормативни или вътрешни правила за безопасни условия на труд. С оглед заключението на вещото лице за степента на увреждане на пострадалия и продължителността на временната нетрудоспособност, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение на ищеца е в размер на 20 000 лева, което следва да се редуцира с полученото застрахователно обезщетение в размер на 21,20 лева.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по материалноправния въпрос, за прилагане на принципа на справедливост в чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, поради следните съображения: Въззивният съд е взел отношение по всички релевантни за спора обстоятелства – установил е наличието на трудово правоотношение между страните, настъпването на инцидент, признат за трудова злополука с влязъл в сила индивидуален административен акт и въз основа на тези факти е формирал собствени правни изводи за конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., според което критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, т.е. прилагането на принципа за справедливост е предоставено на съдебния състав, който разрешава правния спор, въз основа на доказаните по делото факти. С дадените разяснения в раздел ІІ от ППВС № 4/1968 г., във връзка с прилагане нормата на чл.52 ЗЗД се посочва, че понятието „справедливост” не е абстрактно и при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да извърши преценка на всички обективно съществуващи в конкретния случай обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението. В случая, съдът е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от сравнително високия интензитет на болките и страданията, в това число и причинените неудобства от счупените степни кости, с последващи контрактури на двете глезенни стави и счупването на лъчевата кост на горния десен крайник, от което пострадалият е бил временно нетрудоспособен 240 дни. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение на съда, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по чл.288 ГПК. В тази връзка, оплакването за допуснати от съда нарушения на чл.266, ал.3 ГПК при събиране на доказателства във въззивното производство по своята същност представлява касационен довод по съществото на правния спор, който също не може да бъде преценяван от касационната инстанция при проверка на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Съдът е уважил иска за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което претенцията е неоснователна за разликата над 20 000 лева и след редуциране на размера с вече получените суми от работника е присъдена разликата от 19 978,80 лева със законните лихви до изплащането на сумата, с което е съобразил изцяло трайната практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68 г. и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което няма противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид изложените съображения и липсата на доводи в изложението към касационната жалба за необходимостта от изменение на съществуващата задължителна съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, във връзка с отговорността на работодателя по чл.200 КТ, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8349 от 17.11.2016 г. по в. гр.д. № 7619/2016 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.