О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 108
София, 11.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 542/ 2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, във вр. с чл.46 ЗДТ.
Образувано е по частната касационна жалба на „М. С.” Е., гр. София против въззивното определение на Варненския апелативен съд № 300 от 19.05.2012 год., по ч.т.д.№ 260/2012 год., с което е потвърдено определние № 149/02.03.2012 год., по ч.т.д.№ 291/2012 год. на Силистренския окръжен съд за отхвърляне молбата на настоящия частен жалбоподател за връщане на сумата 2 308.06 лв., представляваща заплатена държавна такса за заповедно производство по чл. 410 ГПК срещу длъжника „М. Б. ЗА А. Л.” Е., гр.Т. , по което е образувано ч.гр.д.№ 436/ 2010 год. на Т..
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.46 ЗДТ и на съществените процесуални правила- чл.73, ал.3 ГПК.
Основното поддържано от частния касатор възражение е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че заплатената държавна такса за заповедното производство е дължима на осн. чл.3, ал. 1 от Закона за държавните такси, независимо, че заявлението му за издаване на заповед за изпълнение е оставено без разглеждане, като нередовно, а не е било отхвърлено по същество, както и срещу обосноваността на изградения правен извод за съществуващ идентитет между предявяването на иск в общия исков процес и заявяването на искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, респ. по чл. 417 ГПК.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на единствено относимия, според настоящия съдебен състав, към крайния правен резултат по делото, обективиран в постановеното въззивно определение процесуалноправен въпрос: „Подлежи ли на възстановяване като недължимо платена в заповедното производство държавна такса, когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е оставено без разглеждане и съдът не се е произнесъл по същество на направеното от заявителя искане?”
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, от категорията определяния по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното определение съставът на Варненския апелативен съд е приел, че държавната такса, съгласно чл.3, ал.1 ЗДТ, на която разпоредба съответства процесуалното правило на чл.73, ал.3 ГПК, се заплаща предварително при предявяване на искането за извършване на държавна правосъдна услуга, поради което отсъства процесуална възможност за връщането и обратно, когато е налице постановен съдебен акт. В разглежданата хипотеза на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК това означава, че държавната такса се заплаща при предявяване на искането от страна на заявителя. Следователно предварително внесената д.т. в този случай, според съжденията на Варненския апелативен съд, се явява условие съдът в заповедното производство да се произнесе по допустимостта, респ. по основателността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в полза на заявителя, поради което отсъствието на издаден позитивен за последния съдебен акт само по себе си е ирелевантно и не обосновава недължимост на заплатената държавна такса, независимо, че не са били налице предпоставките на закона за разглеждането му по същество.
Или, преценени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от частния касатор въпрос на процесуалното право е релевантен за крайния правен резултат по делото, тъй като разрешаването му е обусловило отказа на въззивния съд за връщане на платената от заявителя в заповедното производство държавна такса, с което общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол е доказана.
Неоснователно е поддържаното от частния касатор селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
С постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК определение № 142/ 23.02.2010 год., по ч.т.д.№ 917/2009 год. състав на второ търговско отделение на ВКС се е произнесъл по процесуалноправния въпрос „дали заплатената от заявителя държавна такса е дължимо или недължимо платена, в хипотезата на оттеглено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, преди произнасянето на съда по него”, която несъмнено различна от разгледаната от Варненския апелативен съд – заявлението на настоящия частен жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е преценено като недопустимо на осн. чл.411, ал.2, т.1 ГПК, във вр. с чл.410, ал.1, т.1 ГПК изключва наличие на процесуална възможност за съпоставяне на възприетото от съдилищата разрешение- арг. от т.2 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Нещо повече, дори и да се приеме, че е налице изискуемата се от т.1 на чл.280, ал.1 ГПК идентичност между разрешените с посочената по- горе съдебна практика и с обжалвания съдебен акт правни въпроси, то подлагайки на преценка дължимостта на държавната такса, с оглед спецификата на заповедното производство, налагаща едновременно извършване на проверката за редовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и на произнасяне по същество на направеното искане, въззивният съд не се е отклонил от цитираната от частния касатор задължителна практика на ВКС по приложението на чл.3, ал.1 ЗДТ и съответстващата му процесуалноправна норма на чл.73, ал.3 ГПК.
Според последната доколкото, в заповедното производство „водене на делото“, като съвкупност от всички осъществявани от съда процесуални действия от момента на образуването му до приключването му с влязъл в сила акт, означава самото произнасяне по заявеното искане за издаване на заповед за изпълнение – по допустимостта и по основателността му. Следователно в соченото понятие по необходимост се включва и отхвърляне на искането за издаване на заповед за изпълнение, като нередовно, т.е. и хипотезата на постановен съдебен акт при условията на чл.411, ал.2, т.1 ГПК.
Затова, като е приел, че заплатената от „М. С.” Е. в заповедното производство по чл. 410 ГПК държавна такса не подлежи на връщане, като недължима по см. на чл.46 ЗДТ, тъй като е налице постановен съдебен акт по допустимостта на заявеното искане, Варненският апелативен съд се е произнесъл в пълно съгласие с цитираната задължителна съдебна практика на ВКС.
Останалите визирани от частния касатор селективни критерии по т.2 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен, че са останали неаргументирани, което само по себе си е достатъчно, за да се отрече възникнало за касационната инстанция задължение да ги обсъди в настоящето производство, при наличие на създадена задължителна практика на ВКС, която няма необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, са и въобще неприложими – арг. от т.3 и т.4 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от гореизложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Варненския апелативен съд № 300 от 19.05.2012 год., по ч.т.д.№ 260/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: