О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 108
гр. София, 25.02.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1078 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците И. И. И. и Сафидин А. И. от [населено място], [община], област Благоевград, приподписана от адв. С. К. срещу решение № 2957 от 14.12.2018 г. по в. т. дело № 3587/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 2480 от 22.05.2018 г. по т. дело № 135/2017 г. на Благоевградски окръжен съд и И. И. И. и Сафидин А. И. са осъдени да заплатят на „Инвестбанк“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт по иск по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 2 ГПК е признато съществуването на вземане на „Инвестбанк“ АД от И. И. И. и Сафидин А. И. в размер 159 459,81 лв., представляващи главница по договор за банков кредит, ведно със законна лихва върху нея от 14.06.2017 г. до окончателното й изплащане; сумата 42 534,56 лв. – договорна лихва, дължима за периода от 26.05.2014 г. до 20.03.2017 г.; сумата 12 027,85 лв. – лихва за забава, дължима за периода от 26.06.2014 г. до 13.06.2017 г.; сумата 1 688,68 лв. – неустойка за забава върху просрочени лихви за периода от 26.06.2014 г. до 26.02.2015 г.; такси за обслужване в размер на 55,80 лв., дължими за периода от месец август 2013 г. до месец май 2017 г.; такси за връчване на нотариални покани в размер 78 лв.; дължими застрахователни премии в размер 228,25 лв.; комисионна за управление на кредита в размер 1 951,06 лв. за годините 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г., и И. И. И. и Сафидин А. И. са осъдени да заплатят на „Инвестбанк“ АД разноските, направени в заповедното производство по ч. гр. дело № 596/2017 г. на Районен съд Гоце Делчев, в размер 4 460 лв.
Касаторите правят оплакване за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на съда по иск на друго основание, различно от основанието по заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поддържат, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и представеното извлечение от счетоводни книги банката основава вземането си на предсрочна изискуемост на целия банков кредит, докато в исковия процес банката поддържа твърдения и излага доводи за дължимост на вноските с настъпил падеж. В този смисъл касаторите релевират доводи за противоречие на въззивното решение с т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 77/10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 115/11.01.2016 г. по т. д. № 2427/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 76/25.09.2015 г. по т. д. № 620/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о.
Касаторите релевират евентуални доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновават допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че решението е очевидно неправилно:
1. Въззивният съд не се е съобразил с постановките на решение № 190/14.11.2016г. по т. д. № 2349/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., според което липсата на изрично оспорване от ответника за наличието на уведомяване за предсрочна изискуемост на кредита не освобождава ищеца от доказването им /т. 3.2. от касационната жалба/.
2. Касаторите считат, че са налице основания за произнасяне на ВКС относно правилното приложение на закона и развитието на правото, тъй като въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, без да е обосновал и мотивирал решението си с оглед уведомяването за предсрочна изискуемост до адресатите /т. 3.3. от касационната жалба/.
3. По какъв начин следва да бъде удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита? – противоречие с решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 208/09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. /т. 3.3. от касационната жалба/.
Ответникът „Инвестбанк“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторите не са приложили към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, както и поради това, че въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд, включително въпросът за начина на обявяване на предсрочната изискуемост не са в противоречие с практиката на ВКС. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е установил, че на 18.09.2007 г. между страните е сключен договор за ипотечен кредит на физически лица, по силата на който „Инвестбанк“ АД е предоставила на ответницата И. И. И. в качеството й на кредитополучател кредит в размер 190 000 лв. за срок от 240 месеца, с краен срок за погасяване до 26.09.2027 г. на 239 равни месечни вноски по 1 820,97 лв. плюс една изравнителна вноска, дължими ежемесечно на 26-то число, считано от месеца следващ първото усвояване на суми по кредита /чл. 4, ал. 1 от договора/, при уговорена в чл. 3, ал. 1 от договора фиксирана годишна възнаградителна лихва върху усвоената част от кредита в размер на 9.9 % годишно. Констатирал е, че по договора за ипотечен кредит ответникът Сафидин И. има качеството на съдлъжник, който отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на договорните задължения. Посочил е, че в чл. 3, ал. 3 от договора е уговорено задължение на кредитополучателя при допуснато просрочие на лихвата да заплати неустойка в размер на 0,05 % на ден върху просрочената сума до пълното й издължаване, а в чл. 8, ал. 1, т. 1 е предвидено право на банката да обяви целия кредит за незабавно и предсрочно изискуем, когато кредитополучателят е допуснал просрочие на вноска по кредита за всеки един от падежите по чл. 4, ал. 1 от същия. Съдебният състав е установил, че с нотариални покани „Инвестбанк“ АД е уведомила кредитополучателя и съдлъжника за размера на задълженията по договора към 09.03.2017 г. общо 210 044,53 лв. – редовна главница, просрочена главница, просрочена договорна /възнаградителна/ лихва върху главница за периода от 26.05.2014 г. до 25.02.2017 г. вкл., просрочена лихва за забава върху просрочената главница за периода от 26.06.2014 г. до 25.02.2017 г. вкл. и просрочени неустойки върху просрочени лихви за периода от 26.06.2014 г. до 26.02.2015 г. вкл., текуща договорна /възнаградителна/ лихва върху главница за периода от 26.02.2017 г. до 08.03.2017 г. вкл., текуща лихва за забава върху просрочената главница за периода от 26.02.2017 г. до 08.03.2017 г. вкл., комисионни за управление на кредита, дължими застрахователни премии и такси са обслужване на разплащателна сметка. Констатирал е също, че с нотариалните покани, връчени на адресатите на 21.03.2017 г. /на Сафидин И. лично, а на И. И. чрез нейния съпруг Сафидин И./ длъжниците са уведомени, че поради непогасяване в срок на изискуемите вноски с настъпил падеж по главницата, дължими от 26.10.2014 г., и по лихвите, дължими от 26.06.2014 г., по договор № 40/2007 г. от 18.09.2007г., изменен и допълнен с анекс № 1 от 25.10.2007 г., на основание на чл. 8, ал. 1, т. 1 от същия във връзка с чл. 60, ал. 2 ЗКИ банката обявява кредита за предсрочно изискуем, считано от датата на връчване на нотариалните покани.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че предоставеният кредит е усвоен изцяло еднократно на 21.09.2007 г. от кредитополучателя чрез неговата разплащателна сметка, открита в „Инвестбанк“ ЕООД, поради което е направил извод за неоснователност на правоизключващото възражение за недължимост на сумите поради това, че кредитополучателят не е получил сумата по кредита. Съдебният състав е констатирал въз основа на посоченото заключение, че кредитополучателят е спрял плащанията на главницата на 26.10.2014 г. и на договорната лихва на 26.06.2014 г., като последната вноска по главницата е на 26.09.2014 г., а на договорна лихва – на 26.06.2014 г.; установил е размера на задълженията на ответниците към ищеца по процесния кредит към датата на обявяване на предсрочната изискуемост /21.03.2017 г./: просрочени 29 броя вноски на главница – 16 483,12 лв.; предсрочно изискуема главница – 142 976.69 лв.; просрочени 34 броя вноски на лихва – 42 534,56 лв. за периода от 26.06.2014 г. до 21.03.2017 г.; лихва за забава- 4 483,94 лв. за периода от 26.06.2014 г. до 21.03.2017 г.; неустойка върху просрочена лихва- 1 688,68 лв. за периода от 26.06.2014 г. до 21.03. 2017 г.; комисионна за управление – 1 951,06 лв.; такси, застрахователни премия – 362.05 лв. или общо задълженията към 21.03.2017 г. възлизат на 210 480.10 лв.; установил е и размера на вземанията на банката към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 14.06.2017 г.: главница – 159 459,81 лв.; просрочена договорна лихва върху главницата за периода от 26.05. 2014 г. до 21.03.2017 г. – 42 534,56 лв.; лихва за забава върху главницата зае периода от 26.06.2014 г. до 14.06.2017 г. – 12 027,95 лв.; неустойка за забава върху просрочените лихви за периода от 26.06.2014 г. до 26.02.2015 г. – 1 688,68 лв.; комисионна за управление – 1 951,68 лв. и такса, застрахователна премия – 362,05 лв. или общо 218 024,01 лв.
Възражението на ответниците по иска за пороци на документа по чл. 417, т. 2 ГПК – извлечение от счетоводна книга, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, поради липса на представителна власт на лицата, които са го подписали, е прието за неоснователно. След обсъждане и анализ на съдържанието на представените пълномощно с нотариална заверка на подписите на упълномощителите /двама изпълнителни директори на банката/ от 28.10.2016 г. от нотариус с рег. № 271 и пълномощно с нотариална заверка на подписите на двама изпълнителни директори, извършена на 02.07.2014 г. от нотариус № 271, е направен извод, че и двете лица, подписали извлечението за дължимите от ответниците суми към 14.06.2017 г. /директорът на финансовия център на „Инвестбанк“ АД в [населено място] П. и отговорният счетоводител при същия център С. Д./ са били надлежно упълномощени за неговото съставяне и за удостоверяване размера на задълженията по кредитния договор по данни от счетоводните записвания на банката. За неоснователно е прието и възражението на ответниците по иска, че заявлението за издаване на заповедта е подписано от юрисконсулт К. без надлежно учредена представителна власт, предвид представеното в заповедното производство пълномощно с достоверна дата от 11.10.2016 г.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответниците по иска, че всички клаузи на договора за кредит от 18.09.2007 г. са нищожни, защото не са индивидуално уговорени, съдебният състав е изложил следните съображения: 1/ ответниците по иска са обосновали твърдяната нищожност единствено с наличието на една от кумулативно изискуемите предпоставки – неиндивидуалното уговаряне на клаузите поради предварителното им изготвяне от банката, но не са изложили никакви конкретни твърдения относно факти и обстоятелства, относими към тяхната неравноправност, която е същинското основание за квалифицирането им като нищожни; 2/ договорът за кредит е сключен при фиксирана възнаградителна лихва /чл. 3, ал. 1/, която не съдържа променлива компонента, от чието изменение да произтича потестативно право на банката да увеличи нейния размер, както и че в договора изобщо не е предвидена възможност банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва и на останалите вземания по договора; 3/ комисионните възнаграждения, свързани с управлението на кредита, също са уговорени във фиксирани суми със самия договор /чл. 3, ал. 8/ и не е предвидена възможност за едностранното им изменение от страна на банката в хода на изпълнението му; 4/ всички елементи, относими към възникването на кредитното отношение, са изчерпателно уредени в съответствие с комутативния характер на договора, без препращане към общи условия и в него липсват алеаторни клаузи, оправомощаващи банката едностранно да променя размера на дължимата от кредитополучателя насрещна престация или начина на определянето ?, при настъпването на определени обстоятелства, които според нея съответстват на критерия за икономическа целесъобразност.
Неоснователността на направеното от ответниците по иска оплакване във въззивната жалба за недопустимо изменение на основанието на иска поради различни твърдения на банката относно основанието, на което претендира сумите по заповедта за изпълнение /в исковата молба поради обявената предсрочна изискуемост, а в течение на първоинстанционното производство поради забава за плащането на вноски с настъпил падеж/, е аргументирана с мотивите към т. 11.б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК за изменение на основанието чрез заменяване или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въззивният съд е посочил, че въпросът за броя и размера на незаплатените вноски с настъпил падеж е относим към наличието на един от елементите от фактическия състав на предсрочната изискуемост, както и че допуснатото от длъжника неизпълнение на задълженията му по договора и позоваването на него не представлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК нито по размер /чрез намаляването му до размера на вноските с настъпил падеж, по отношение на чието заплащане длъжникът е в забава/, нито по основание. Позовал се е на трайната съдебна практика, съгласно която, когато предсрочната изискуемост на цялото задължение по кредита не е надлежно обявено от банката, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги, т. е. искът по чл. 422 ГПК имплицитно включва искане за установяване на по-малката сума на изискуемите към релевантния момент вноски, ако съдът прецени, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена преди подаване на заявлението.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответниците по иска, че предсрочната изискуемост на кредита не е надлежно обявена, съдебният състав е изложил следните аргументи: изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост е обективирано в нотариална покана, адресирана до длъжниците и съдържаща данни за просрочената главница, възнаградителна лихва, лихвата за забава и неустойката към 09.03.2017 г.; съобразно приложените разписки, нотариалната покана е връчена на 21.03.2017 г. – на съдлъжника Сафидин И. лично, който е получил поканата и за съпругата си – кредитополучател И. И., като изрично е поел задължение да ? предаде същата с писмено изявление, инкорпорирано в разписката; съгласно препращащата норма на чл. 540 ГПК за охранителните производства, каквото е и нотариалното, се прилагат общите правила на ГПК и съответно правилата на исковото производство, с изключение на изрично изключените норми на чл. 207 – 266 и чл. 303 – 388 ГПК; позовал се е на приложимостта на чл. 46 ГПК към връчване на нотариални изявления и е приел, че ответникът Сафидин И. е от кръга на лицата, чрез които е допустимо връчването по смисъла на чл. 46, ал. 2 предл. 1 ГПК в качеството на пълнолетно лице от домашните на И. И., което живее на същия адрес; ответницата И. И. не е изложила никакви твърдения, че съпругът й не е изпълнил задължението си да ? предаде нотариалната покана, нито такива, че поради отсъствие от адреса не е могла да узнае за връчването. Въззивният съд е заключил, че с връчването на изричното писмено изявление на банката предсрочната изискуемост на цялото задължение по кредитния договор е надлежно обявена на 21.03.2017 г. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 14.06.2017 г.
Оплакването във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради това, че не е обсъдено възражението за недължимост на претендираното вземане поради осъществено принудително изпълнение върху собствен на трето лице недвижим имот, ипотекиран в полза на ищцовата банка за обезпечаване задълженията на длъжниците по кредитния договор, съгласно издадено от ЧСИ с рег. № 880 удостоверение с изх. № 8645/ 24.04.2018 г. по изп. д. № 20178800400933/2017г., образувано въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист, е прието за неоснователно. Съдебният състав се е позовал на мотивите към т. 9, т. 11в и т. 13 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че извършените в изпълнителното производство действия по принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането по заповедта са ирелевантни за размера на вземането, предмет на установяване със специалния установителен иск по чл. 422 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора/касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед оплакването за неговата недопустимост поради произнасяне на съда по иск на друго основание, различно от основанието по заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е неоснователен. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК не е осъществена, тъй като въззивният съд се е произнесъл по допустим иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. При съпоставка на заявените със заявлението за издаване на заповед за изпълнение претенции, присъдените с издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 2231/16.06.2017г. по ч. гр. дело № 596/2017г. на Районен съд Гоце Делчев суми и предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искови претенции от „Инвестбанк“ АД срещу И. И. И. и Сафидин А. И., се установява, че същите са идентични – за едни и същи по размер, период и основание главница, договорна лихва, лихва за забава, неустойка, такси обслужване, такси за връчване на нотариална покана, застрахователни премии, комисионна за управление на кредита и лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението. От една страна, както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, така и в исковата молба, въз основа на която е образувано т. дело № 135/2017г. на Благеовградски окръжен съд, претендираните суми са на основание договор за ипотечен кредит на физически лица без доказване на доход № 40/2007 г. от 18.09.2007 г. и позоваване на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, обявена на кредитополучателя и съдлъжника с нотариална покана, връчена на 21.03.2017 г. От друга страна, предмет на делото по установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. В мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г., ОСГТК е прието, че ако по делото се установи, че при вземане, произтичащо от договор за банков кредит, предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, то не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните – кредитор и кредитополучател. Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги на банката. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски. В настоящия случай е налице идентичност на заявените претенции по размер, период и основание, поради което предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е допустим. Въззивният съд е разгледал предявеният допустим иск на предявеното основание, поради което въззивното решение е допустимо.
Неоснователен е и доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че съдебният състав не се е съобразил с постановките на решение № 190/14.11.2016г. по т. д. № 2349/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. /т. 3.2. от касационната жалба/. Съгласно посоченото решение „в производство по чл. 422 ГПК, съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК и като единствен ползващ се от този факт, ищецът – кредитор установява предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията си по сключен с ответника договор за кредит, съгласно т. 18 от ТР № 1/2014 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, вкл. упражнено от него право за обявяване кредита за предсрочно изискуем с уведомяване на длъжника. Липсата на изрично оспорване от ответника наличието на такова уведомяване и изобщо на предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост не освобождава ищеца от доказването им. Освобождаване от доказване е допустимо само по отношение твърдяния отрицателен факт за неизпълнение на длъжника в обем, предпоставящ упражняване правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем /в качеството му на отрицателен факт/, както и при изрично признание на длъжника. Мълчанието на ответника не съставлява признание на иска, нито размества изначалното разпределение на доказателствената тежест, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК“. В настоящия случай въззивният съд съобразно константната практика на ВКС се е съобразил с доказателствената тежест и след като е обсъдил в съвкупност представените доказателства е установил фактическата обстановка и е направил извод за настъпила предсрочна изискуемост на кредита и доказано от страна на банката уведомяване на съдлъжника и кредитополучателя за предсрочната изискуемост с нотариална покана, връчена на 21.03.2017 г.
Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се произнесъл по правен въпрос, без да е обосновал и мотивирал решението си с оглед уведомяването за предсрочна изискуемост до адресатите /т. 3.3. от касационната жалба/, е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните и мотивиране на въззивното решение е формирана константна практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, която не се налага да бъде променяна. В конкретния случай въззивният съд при спазване на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство и съобразяване с константната практика на ВКС е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, включително относно уведомяването за предсрочна изискуемост на кредита на кредитополучателя и съдлъжника.
Неоснователен е и доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания в т. 3.3. от касационната жалба материалноправен въпрос „по какъв начин следва да бъде удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита“. Съгласно константната практика на ВКС /цитираните от касаторите решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 208/09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., както и решение № 198/18.01.2019г. по т. д. № 193/2018г. на ВКС, ТК, I т. о. и други/ начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е поставен в зависимост от избрания от кредитора /банката/ способ за уведомяване. В посочените решения съдебните състави на ВКС са приели, че предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. В решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че начинът на удостоверяване на връчването на документа зависи от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в сключения между страните договор. Разграничени са различни случаи на удостоверяване: при липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденцията; в случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка; в случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция. Възможно е уведомяването да бъде извършено и с нотариална покана. Редовността на връчването се преценява според избрания от кредитора способ на връчване. В случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез нотариална покана, преценката за надлежно връчване се извършва съобразно правилото на чл. 50 ЗННД. По силата на посочената разпоредба при връчването от нотариуса, респективно от натоварен от него служител, на нотариални покани се спазват правилата на чл. 37 – чл. 58 ГПК. В настоящия случай съдебният състав в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил нотариалната покана и към установените от нея факти е приложил разпоредбите на чл. 540 и чл. 46 ГПК във връзка с чл. 50 ЗННД. Съдлъжникът Сафидин И. е съпруг на кредитополучателя И. И. и е от категорията на лицата, предвидени в чл. 46, ал. 2 ГПК. С получаването на съобщението от другото лице се смята, че връчването е извършено на адресата /чл. 46, ал. 4 ГПК/. Липсват данни И. И. да е отсъствала от адреса и че не е имала възможност да узнае своевременно за връчването на изявлението на ищцовата банка.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касаторите предпоставки на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Касаторите трябва да заплатят на ответната банка на основание чл. 78, ал. 8 ГК юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2957 от 14.12.2018 г. по в. т. дело № 3587/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОСЪЖДА И. И. И. с ЕГН [ЕГН] и Сафидин А. И. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], област Благоевград да заплатят на „Инвестбанк“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.