О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 108
гр.София, 29 януари 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 157 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета В. Ч. С., чрез адвокат В. Р. от АК-П. против решение № 1571 от 07.10.2015 г. по в.гр.д. № 1905/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което се потвърждава решение № 150/30.04.2015 г. по гр.д. № 1722/2014 г. на Асеновградския районен съд за уважаване на предявения иск от Р. В. Р. срещу [община] за съществуване на вземане за 6600 лева на основание чл.422 ГПК, представляващо неизплатено възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до окончателно изплащане на сумата.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението към касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси – Трябва ли мотивите на въззивното решение да съдържат становище на съда по всички заявени доводи във въззивната жалба; От какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по направените възражения; От кой момент възниква вземането за възнаграждение за процесуално представителство на адвоката и може ли клиент по договор за правна защита и съдействие да се брани с възражение по чл.90 ЗЗД при иск за заплащане на адвокатския хонорар, с твърдения, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата – Р. В. Р., чрез адвокат В. Т. от АК-П. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата и твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а приложените към изложението съдебни решения са неотносими за спора.
При проверка на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който приема, че [община] е сключила с адвокат Р. Р. договор от 04.01.2010 г. за административно-правна помощ и обслужване за календарната 2010 година, въз основа на който ищецът е получавал месечно възнаграждение. Между същите страни е бил сключен и договор за правна помощ и процесуално представителство от 16.11.2010 г., за завеждане и защита по гражданско дело с материален интерес 96 538,98 лева, срещу възнаграждение в размер на 6600 лева, което да се изплати от ответника по банков път или в брой на 31.01.2011 г. Съдът е установил, че в изпълнение на задълженията си по договора от 16.11.2010 г., ищецът е представлявал общината по иск за парично вземане, но делото е било спряно до приключване на друго гражданско дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора (чл.229, ал.1, т.4 ГПК).
При така установените факти, въззивният съд е отхвърлил възраженията на ответника за нищожност на договора за правна помощ и процесуално представителство от 16.11.2010 г., тъй като с него не се преследва неправомерна цел и не противоречи на морала. Приел е също, че с оглед принципа за свобода на договарянето няма пречка страните да сключат два отделни договора, още повече, когато изрично са предвидили възможността да се изплати допълнително възнаграждение при процесуално представителство. Съдът е посочил в решението си, че възражението за неизпълнение но договора по чл.90 ЗЗД не е релевантно в договорните отношения между адвокат и клиент, а при настъпване падежа на задължението и липсата на доказателства за погасяване на дълга, претенцията е основателна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение., тъй като поставените въпроси са обусловили изводите на съда по конкретното дело, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Съдебната практика е уеднаквена по поставените въпроси за задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните като изложи становище в решението си по всички заявени доводи във въззивната жалба – решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, в които се приема, че, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици.
В съответствие с така установената практика, въззивният съд е обсъдил възраженията на ответната страна за нищожност на сключения договор за правна защита поради заобикаляне на закона и противоречие на морала, както и възражението за неизпълнение на договора по чл.90 ЗЗД. По отношение на първото възражение, съдът е обсъдил възможността ищецът да осигурява административно-правна помощ и обслужване на ответника, а с отделен договор да изпълнява възложената му правната защита и процесуално представителство по конкретен спор. Това разрешение е в съответствие с установената практика – решение № 137/25.06.2010 г. по т.д. № 888/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което в чл.9 от ЗЗД е закрепен основният принцип на договорното право – принципът за свобода на договарянето и обвързващата сила на договорите, който признава на договарящите свободата сами да определят съдържанието на договорите помежду им и същевременно обявява повелителните норми на закона и добрите нрави като граница, до която е допустимо разпростирането на автономията на волите. Сключеният в границите на чл.9 от ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон, съгл.чл.20а, ал.1 от ЗЗД, както е приел и съдът в решението си, с което е съобразил задължителната практика.
Възражението за неизпълнение на договора за правна защита и процесуално представителство въззивният съд е приел, че не е релевантно, тъй като в отклонение от общото правило на договора за поръчка по чл.286 ЗЗД, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат се дължи винаги на основание чл.36, ал.1 ЗА. Изводите в тази част, по своето съдържание сочат неоснователност на възражението, тъй като според съда от събраните доказателства не се установява забава или недобросъвестно поведение на адвоката при изпълнението на договора. Правото на длъжника да откаже да изпълни своето задължение докато не получи насрещно задължение се основава на принципа на взаимната обусловеност на правата и задълженията при двустранните договори и в този смисъл няма пречка като страна по договора ответникът да се брани с възражение по чл.90 ЗЗД, при предявен срещу него иск за заплащане на адвокатския хонорар, като за всяко виновно неизпълнение на задълженията си, адвокатът отговаря за причинените на клиента вреди, според чл.51 ЗА.
Предвид изложените съображения, на поставения от касатора въпрос, от кой момент възниква вземането за възнаграждение за процесуално представителство на адвоката, следва да се отговори, че вземането за адвокатското възнаграждение възниква с подписването на договор за процесуално представителство или по разпореждане на съда в случаите предвидени в закон, но изискуемостта на това вземане настъпва от момента на изпълнение на поръчката, доколкото не е уговорено друго. В обжалваното решение се приема, че вземането за възнаграждение за процесуално представителство е възникнало при условията на уговореното в договора за правна защита и съдействие, чийто размер е точно определен и има срок на плащане, поради което длъжникът е в забава след изтичането му, а изпълнението на задълженията до този момент не обуславя наличие на предпоставките за неизпълнен договор. Изводите на съда по поставения въпрос не са в противоречие с решение № 224 от 11.07.2011 г. по гр.д. № 371/2010 г. на ВКС, ІV г.о., според което възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги – чл.36, ал.1 ЗА, но когато страните по договора не са определили размера му, възнаграждението е съгласно действащата Наредба за минималните адвокатските възнаграждения и се дължи след покана (чл.84, ал.2 ЗЗД).
Воден от изложеното и установената практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси независимо, че обуславят изхода на делото, не дават основание да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съдебната практика е уеднаквена и не са изложени съображения, че тя се нуждае от осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените отношения, поради което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба е поискал заплатените на адвокат В. Т. от АК-П. разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.12.2015 г., които с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1571 от 07.10.2015 г. по в.гр.д. № 1905/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА [община], [населено място], област П. да заплати на Р. В. Р., ЕГН [ЕГН], разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 500 (петстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.