О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1083
София, 01.12.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Добрила Василева
Членове: Маргарита Соколова
Г. Г.
като разгледа докладваното от съдия Г. гр.д.№590 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №298 от 07.01.2010г. по гр.д.№2678/08г. на Софийски градски съд е оставено в сила решението от 29.05.08г. по гр.д.№14859/07г. на Софийския районен съд, с което е бил отхвърлен предявен срещу С. о. иск по чл.108 от ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението на недвижим имот с площ от 500 кв.м., представляващ западната част от УПИ І-за семеен хотел от кв.31 по действащия план на с.Долни П..
Въззивният съд е приел, че ищците са наследници на В. С. Г. от с.Долни П.. Спорният имот е част от един по-голям имот, който с плана на селото от 1923г. е отреден за училище. С протокол №13 от заседание от 24.09.48г. на временната общинска управа е взето решение процесният имот -градина на В. С. Г., подходяща за постройка на общинско помещение – яхър за разплодници, да се замени с друго място в местността “Елака”, по избор на В. Г.. Няма данни такава замяна да е била осъществена. Има данни, че след 1948г. в съседство с процесния имот е построено училище, което е съществувало 25-30г. и след това сградата е била изоставена. Преди 3-4 г. в имота започнало строителство на нова сграда, но от 2г. то било замразено. Според свидетелката В., съпруга на единия ищец, “имотът е закупен от някакъв друг дядо. Той е голям парцел и е на още двама други хора”.
При тези данни от правна страна е прието, че искът за собственост е неоснователен. За да се позоват на реституционния ефект на чл.2, ал.2 от З., ищците следва да установят, че процесният имот е бил собственост на техния наследодател В. Г. към 1948г. По делото не са установени твърденията им, че той е владял имота 20г. преди това и го е придобил по давност. Освен това не е установено, че общината владее този имот и е надлежен ответник по предявения ревандикационен иск.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. В изложението към нея се сочи, че материалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е нормата на чл.2, ал.2 от З.. От неправилното прилагане на текста е и крайният негативен резултат за ищците. Въпросът е разрешен в противоречие с т.3 на ТР №6/10.05.06г. по гр.д.№6/05г. на ОСГК на ВКС, доколкото е прието, че меродавният момент за преценката за наличие на условия за реституция е 24.02.92г., а не 22.11.1997г., когато влиза в сила чл.2, ал.2 от З.. Поддържа се и противоречие на въззивното решение с решение №173/23.06.09г. по гр.д.№709/08г. на ВКС, І ГО, според което в разпоредбата на чл.2, ал.2 от З. законодателят придава правно значение на фактическото завземане на имотите от държавата и настъпилите в тях промени до влизане в сила на реституционния закон, независимо от това, че юридически правото на собственост не е отнето от физическите лица и не е преминало към държавата. Освен това, в противоречие със съдебната практика, съдът е приел, че протоколът на временната общинска управа не удостоверява правото на собственост на наследодателя на ищците, въпреки че това е официален удостоверителен документ и съдът е следвало да го зачете. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, но без никаква обосновка.
Ответникът в производството С. о. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
На първо място – жалбоподателите не са посочили правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и по който искат допускане на касационно обжалване. Поддържаното от тях противоречие на въззивното решение с разпоредбата на чл.2, ал.2 от З. не е достатъчно, за да се приеме, че изложението към жалбата има необходимото съдържание, което дава основание за допускането и до разглеждане по същество от ВКС, след като не е формулиран правен въпрос, на който ВКС да отговори с решението си. Но дори да се приеме, че се поставя въпросът към кой момент следва да се преценяват предпоставките за реституция при основанието по чл.2, ал.2 от З. – 24.02.92г. или 22.11.97г., този въпрос не е определящ за правилното разрешаване на правния спор, при наличните доказателства по делото. Това е така, тъй като решаващите изводи на въззивния съд се свеждат до това, че ищците не са установили правото на собственост на своя наследодател към 1948г. – момента на завземане на имота. Не е установено твърдението им за давностно владение от 20г. преди 1948г. и това е в основата на решението за отхвърляне на предявения иск. Вярно е, че според въззивния съд предпоставките за настъпване на реституцията в конкретния случай се преценяват към момента на влизане в сила на З. – 24.02.1992г., без да е съобразено, че се касае за твърдяно основание по чл.2, ал.2 от З., въведено с §1 от ПЗР на ЗОСОИ, при което предпоставките за настъпване на реституционния ефект се преценяват към момента на влизане в сила на този закон – 22.11.1997г. По този въпрос действително обжалваното решение противоречи на приетото в т.3 на ТР №6/10.05.06г. по т.гр.д.№6/05г. на ОСГК на ВКС. Този извод обаче сам по себе си не води до основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане касационно обжалване, тъй като решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска са свързани с това, че не е доказаната собственост на наследодателя към 1948г. Няма противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение №173/23.06.09г. по гр.д.№709/08г. на ВКС, І ГО. Освен, че отново не е поставен правен въпрос, по който жалбоподателят счита, че решенията си противоречат, те разрешават различни казуси, при различен доказателствен материал и дават отговор на различни правни въпроси. Общото в двете решения е това, че се твърди неправомерно отнемане на един имот, което дава основание за иск за собственост, основан на реституция по чл.2, ал.2 от З.. За да отхвърли този иск, въззивният съд по настоящото дело е изхождал от това, че не е установена собствеността на наследодателя към момента на отнемането /а и преди това, тъй като имотът е одържавен още с плана от 1923г., който има непосредствено отчуждително действие/, а по другото дело решаващо се е оказало обстоятелството, че имотът е законно застроен от държавата.
Твърденията на жалбоподателя за противоречива съдебна практика по въпроса за зачитане на един официален удостоверителен документ не са подкрепени с конкретни решения, а освен това в случая не се касае за такъв документ, тъй като протоколът на временната общинска управа от 24.09.1948г. не удостоверява право на собственост на наследодателя и не може да служи като доказателство по този въпрос.
И на последно място – не следва да се допуска касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като нито е ясен правният въпрос, по който се иска произнасяне от ВКС, нито има обосновка с какво това произнасяне ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №298 от 07.01.2010г. по гр.д.№2678/08г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: