О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1085
София, 21.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик В. гр.д. № 2229 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], чрез зам. кмета И. Н., срещу въззивно решение № 1210 от 02.03.2017 г. по в.гр.д. № 25/2017 г. на Окръжен съд Благоевград, с което се потвърждава решение № 9449 от 06.12.2016 г. по гр.д. № 997/2016 г. на Районен съд Благоевград, за отмяна на Заповед № 44/29.02.2016 г. за уволнение на П. Д. С., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „оркестрант” в К.о.Б. и за присъждане на обезщетение за 6 месеца поради незаконното уволнение в размер на 3420 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд в решение № 133/23.04.2015 г. по гр.д. № 5394/2014 г., ІV г.о., по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос – „Следва ли работодателят да наложи наказание дисциплинарно уволнение при положение, че работникът не се е явил на работа в течение на два последователни работни дни”. Според касатора, поставеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. Д. С., чрез адвокат А. М. от АК К., е подал писмен отговор, в който оспорва доводите като твърди, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендира направените в касационната инстанция разноски.
Въззивният съд е приел, че ищецът е заемал длъжността „оркестрант” в К.о.– Б. по безсрочен трудов договор, чието действие е прекратено със Заповед № 59/23.03.2016 г. на кмета на общината, на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, поради неявяването му на работа в течение на два последователни работни дни на 17.12.2015 г. и 18.12.2015 г. В обжалваното решение се приема също, че дисциплинарното наказание е наложено от наказващия орган с мотивирана заповед по смисъла на чл.195 КТ, след спазване на процедурата по чл.193, ал.1 КТ, но преценката на работодателя за тежестта и значимостта на дисциплинарното нарушение не съответства на вида на наложеното наказание, поради което уволнението е незаконно, а исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК са основателни.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, повдигнатият от касатора материалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но е разрешен не в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, включително с цитираното решение № 133 от 23.04.2015 г. по гр.д. № 5394/2014 г. на ІV г.о., в което се приема, че дисциплинарното наказание „уволнение” се налага за тежки нарушения на трудовата дисциплина, което обаче не означава, че всяко извършено тежко нарушение на трудовата дисциплина трябва да бъде наказано с уволнение, без оглед на другите обстоятелства. В практика на ВКС се приема безпротиворечиво, че видът на дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице, въз основа на всички обстоятелства, които имат отношение към извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Съдът следва да преценява значимостта на неизпълнението на задълженията по трудовия договор във всеки отделен случай като съобрази евентуалните или настъпили за работодателя неблагоприятни последици, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение и поведението му при полагането на труд, което при оспорване е предмет на съдебния контрол. В случая, въззивният съд приема, че преценката на наказващия орган по чл.189 КТ е свързана с изискванията за законност на дисциплинарно наказание, но след като работодателят не е съобразил значимостта на неизпълнението и липсата на неблагоприятни последици за него, уволнението е незаконно, а заповедта за налагане на дисциплинарното наказание подлежи на отмяна. В този смисъл е и задължителната практика на Върховния касационен съд, в която се приема, че преценката на работодателя за съответствието на тежестта на конкретно извършеното нарушение на трудовата дисциплина и наложеното дисциплинарно наказание от работодателя подлежи на съдебен контрол не само по отношение на това, дали е налице тежко нарушение по чл.190, ал.1, т.4 КТ, но и дали с оглед на характера на извършваната от работника или служителя работа са спазени критериите по чл.189 КТ за определяне на дисциплинарното наказание.
Предвид изложените съображения и наличието на задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по материалноправния въпрос, не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липса на съображения да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. Д. С., чрез адвокат А. М. е поискал разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1210 от 02.03.2017 г. по в.гр.д. № 25/2017 г. на Окръжен съд Благоевград.
ОСЪЖДА [община], представлявана от зам. кмета И. Н., да заплати на П. Д. С., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат А. М. от АК К., разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 900 (деветстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.