1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1086
гр.София, 21.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2603/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Д. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1004 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 1152/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 2424/ 2008 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против М. на о., м. и н., И. по о. на М. – П. и Л. Ж. Б. искове, квалифицирани по чл.49 и чл.45 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 27 053 лв и по чл.86 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 9 053,68 лв.
Касаторът повдига като основание за допускане на касационното обжалване правните въпроси „Представлява ли умишлено увреждане, дисциплинарното уволнение, при което работодателят умишлено не е спазил нормативната строго формална процедура, предписана от закона, която има за цел закрила на служителите” и „Недопускането на същия служител на работа след като дисциплинарното уволнение е признато за незаконосъобразно и намирането на ново основание за прекратяването на трудовото правоотношение, не показва ли умисъл в действията на работодателя за отстраняване на конкретния служител”. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна Р. у. на о. – П., правоприемник на И. по о. на М. – П., оспорва жалбата. Поддържа, че касаторът е опитал да формулира правни въпроси, но по същество в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се приповтарят касационните му оплаквания. Евентуално посочва, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика, а вторият въпрос е неотносим към изводите в обжалваното решение.
Ответната страна Л. Ж. Б. оспорва жалбата с доводи по същество, а по наличието на основания за допускане на касационно обжалване заявява единствено, че касаторът не е формулирал правни въпроси.
Ответната страна М. на о., м. и н. не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът е работил въз основа на трудов договор от 16.03.1992 г. до 27.02.2002 г. като директор на С. „В. Л.”, [населено място]. Трудовото правоотношение е прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” със заповед, издадена от ответницата Л. Б., в качеството й на началник на Р. и. по о. на М. – П.. Уволнението е отменено като незаконно поради нарушение на разпоредбата на чл.193 ал.1 КТ, без да се разглежда по същество спорът извършени ли са от Д. И. нарушенията, за които е уволнен. Решението за отмяна на уволнението е влязло в сила на 13.02.2008 г., като ищецът е възстановен на заеманата преди извършването му длъжност и му е присъдено обезщетение за оставане без работа за период от 6 месеца. На 11.03.2008 г. трудовото правоотношение на ищеца отново било прекратено със заповед на началника на Инспектората на основание чл.328 ал.1 т.10 – поради придобиване на право на пенсия. За времето от 27.02.2002 г. до 11.03.2008 г. ищецът не е работил по трудово правоотношение и не е получавал трудови възнаграждения. При така установените факти въззивният съд извел от правна страна, че искът срещу ответницата Б. е неоснователен, защото съгласно ППВС № 4/ 1975 г., т.1, личната отговорност на издателя на незаконна уволнителна заповед може да бъде ангажирана само ако недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал уволнителна заповед. Ищецът не е твърдял в исковата си молба такива обстоятелства, а само фактът, че уволнението е признато за незаконно и че ищецът е останал поради него без работа, не установява умишлено и недобросъвестно използване на служебно положение от издателя на заповедта. Съответно съдът намерил за неоснователни и исковете срещу останалите ответници – юридически лица, доколкото отговорността им е функция от тази на издателя на заповедта. По чл.49 ЗЗД се дължи обезщетяване на вреди, причинени с чужди противоправни действия от възложителя на тези действия. Щом като физическото лице не е действало противоправно, нито то, нито възложителят на работата му носят отговорност за произтеклите вреди.
Неоснователно ответниците Л. Б. и Р. у. на о. – П. твърдят, че касаторът не е формулирал правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК. В молба вх.№ 11051/ 27.07.2016 г. той е отстранил нередовността в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, като изрично е повдигнал посочените по-горе правни въпроси и е посочил, че според него те са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Дали тези въпроси са относими към разрешенията на инстанцията по същество, а ако е така – и дали имат претендираното от касатора значение, е без значение за формалната редовност на жалбата.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставените от жалбоподателя правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Съдът по същество не е дал разрешение в акта си на въпроса представлява ли умишлено увреждане дисциплинарното уволнение, при което работодателят умишлено не е спазил процедура, предписана от закона, защото не е бил сезиран с такива твърдения. Нито в исковата си молба, нито във въззивната си жалба ищецът е изложил твърдения, че ответницата Б. е действала недобросъвестно, използвайки служебното си положение за постигане на неслужебни, лични цели, в производството по налагане на дисциплинарно наказание. Ограничената в правомощията си от разпоредбата на чл.269 ГПК въззивна инстанция не би могла да се произнесе по довод, който страните пред нея не са посочили. Още повече, че умишленото недобросъвестно поведение е правопораждащ факт, а преклузията за посочването на такива настъпва в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд. Този факт не би могъл да бъде заявен за първи път във въззивното, а още по-малко – в касационното производство.
Изложеното важи и за въпроса дали недопускането на служител на работа след като дисциплинарното уволнение, признато за незаконосъобразно, е обстоятелство, показващо умисъл в действията на работодателя за отстраняване на конкретния служител. След като ищецът не е твърдял умишлено недобросъвестно поведение на ответницата Б. нито в исковата си молба, нито във въззивната жалба, въпросът с какви факти такова поведение би могло да бъде доказано няма отношение към правните разрешения на инстанцията по същество.
По тези съображения Върховният касационен съд не намира основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1004 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 1152/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: