3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1086
гр. София, 26.09.2013 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3959 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. В. К. и Р. К. К. против решение от 19.10.2012 г., постановено по гр.д.№ 1467/2012 г. от 8-ми състав на Апелативен съд – София.
С писмен отговор, ответникът по касационната жалба я оспорва.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД е основателен. Възражението на ответниците по иска, че жилището, предмет на атакуваната с иска по чл.135 ЗЗД сделка е несеквестируемо по смисъла на чл.444, ал.7 ГПК имущество, оттам и че предявения иск е неоснователен, съдът е намерил за неоснователно, тъй като с факта на разпореждането с това жилище, длъжникът по облигационното задължение е изразил воля, че това жилище не му е необходимо и сам се е лишил от облагите на несеквестируемостта, като в тази насока съдът се е позовал на задължителна съдебна практика. Като е приел горното по основното възражение на ответниците, съдът е намерил за установени предпоставките на чл.135 ЗЗД за основателност на предявения иск, доколкото безспорно е установено, че длъжникът по облигационното правоотношение е намалил имуществото си с атакуваната сделка, същата е безвъзмездна и в полза на дъщерята на длъжника, като в този случай е без значение знанието на третото лице, предвид презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД.
В изложението на касационните основания се сочи правен въпрос относно възможността да се предяви иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД по отношение на имот, представляващ несеквестируемо имущество, доколкото кредиторът не би разполагал с възможност за удовлетворяване на вземането си от това имущество. В тази насока се сочи като касационно основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС и въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос съответствува на задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 170/11.05.2010 г. по гр.д.№ 100/2010 г. на ІV г.о. на ВКС. С това решение, постановено по реда на чл.290 ГПК е прието по така поставения правен въпрос, предмет на разрешаване и на правния въпрос по цитираното дело, че несеквестируемостта се състои в това, да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане не негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. И. идва да коригира в интерес на подложената на принуда личност общия принцип на чл. 133 от ЗЗД, подчиняващ цялото длъжниково имущество на кредиторовото вземане. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще. Когато обаче едно лице се разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 от ГПК, отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му. Ето защо няма логически основания да се счита, че по отношение на такова право не може да бъде уважен иск по чл. 135 от ЗЗД. С връщането на имуществото в патримониума на длъжника се увеличава обезпечението на кредиторите му, които ще могат да насочат принудителното изпълнение към върнатото благо, без длъжникът да може успешно да им противопостави възражение за несеквестируемост. С оглед задължителните указания на ВКС по приложението на чл.280 ГПК, дадени с ТР №1/2009 г. на ОСГТК, постановеното по реда на чл.290 съдебно решение от ВКС представлява задължителна съдебна практика, като съобразяването от страна на въззивния съд на тази съдебна практика с обжалваното решение води до липса на соченото противоречие, като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Наличието на задължителна съдебна практика по този правен въпрос води и до липса на касационното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.10.2012 г., постановено по гр.д.№ 1467/2012 г. от 8-ми състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове:1. 2.