О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.1086
гр.София, 26.11.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 773/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
О. К. е подала касационна жалба вх. № 8* от 22.04.2009 год. срещу въззивното решение № 395 от 09.03.2009 год. по гр.дело № 2550/2007 год. на Пловдивския окръжен съд, десети граждански състав, с което е оставено в сила решение № 64 от 27.05.2003 год. по гр.дело № 629/2002 год. на К. районен съд за признаване за установено, че В. Ц. Д., Н. Н. М. и М. Н. Ц., в качеството им на наследници на М. Н. Ц. , са собственици на реална част от УПИ *Х-1725 по плана на гр. К. от 1991 год. от общо 619 кв.м., както следва: фиг. К-Л-Л-Ф-Х-К-К с площ от 215 кв.м., колорирана в жълто и фиг. М-М-У-Т-У-Т-Ф-Л-Л с площ от 404 кв.м., колорирана с черен растер по КС № 6 към заключението на тройната съдебно-техническа експертиза при новото въззивно разглеждане и за осъждане на общината-ответник да им предаде владението върху този имот.
Поддържат се оплаквания за недопустимост, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост на въззивното решение с искане за обезсилването, респ. отмяната му.
Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се сочи противоречието му с практиката на Върховния касационен съд, ІV г.о.: решения № 1* от 20.07.1994 год. по гр.дело № 1657/1993 год.; № 413 от 13.04.1994 год. по гр.дело № 1005/1993 год.; № 410 от 10.01.1994 год. по гр.дело № 397/1993 год. V-членен състав; № 2* от 09.02.2004 год. по гр.дело № 2429/2003 год., както и противоречива практика по въпроса за допустимостта на ревандикационния иск с предмет земеделска земя, с позоваване на решения: № 44 от 01.03.2004 год. по гр.дело № 2600/2002 год. ІV г.о., решение № 1* от 13.07.2004 год. по гр.дело № 585/2003 год. ІV г.о.
Ответницата по касация В. Ц. Д. е на становище, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане, а по същество, че е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателят сочи като основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение противоречието му с практиката на Върховния касационен съд /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, както и противоречиво решаван процесуалноправен въпрос – този относно допустимостта на иска по чл.108 ЗС/чл.280, ал.1, т.2 ГПК/, на базата на твърдението си, че процесният имот е земеделска земя, доколкото в нотариален акт № 26, т.І, нот.дело № 49 от 01.02.1941 год. бил описан като „овощна градина с чаркова одая”. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора, като решението му имплицитно предпоставяло убеждение за допустимост на ревандикационния иск с предмет земеделска земя в противоречие с част от практиката на ВКС, според която „ревандикационен иск с предмет земеделска земя е недопустим по липса на правен интерес с оглед специалната процедура на земеделската реституция, предвидена в ЗСПЗЗ”.
Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за нищожност, недопустимост или неправилност на въззивното решение /чл.281, т.т.1-3 ГПК/. Ето защо, соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело, ако е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска. В случая, въззивният съд е приел, че реалната част с обща площ 619 кв.м. от парцел ****Х-172 по сега действащия план на гр. К. от 1991 год. /по комбинираната скица № 6 към заключението на СТЕ на л.99 от гр.дело № 2550/2007 год. на ПОС/, която е оградена и се ползва за обект на общинската инфраструктура – за двор на детска градина, е реална част от имота, придобит от праводателя на ищците с нотариалния акт от 01.02.1941 год. и за първи път заснет по плана от 1956 год. като имот 1769, записан на името на П. Д. С. /починала през 1974 год. съпруга на Н. П. С. /. Прието е,че не е доказано отреждането на процесната реална част от имот № 1* за детски дом при действието на ЗПИНМ/отм./ до изменението на благоустройствения закон /ДВ, бр.50 от 1956 год./, предвиждащ директно отчуждително действие на дворищно-регулационния план. От заключението на вещото лице Д. С. К. /л.48-49 от гр.дело № 2550/2007 год.- на ПОС/ съдът е установил, че има запазени картони за изготвен кадастрален план на гр. К. от 1948 год., в които имотът на Н. П. С. е бил заснет със същия № 1769.
За да се търси възстановяване на земя по реда на ЗСПЗЗ, необходимо е тя да е била земеделска преди всичко към момента на обобществяването й /т.е. на включването й в ТКЗС, ДЗС, на принудителното й отнемане, одържавяване и т.н./, при която последваща промяна в предназначението сама по себе си не представлява пречка за нейното възстановяване. Земеделските земи, включени в регулационния план на населеното място преди образуване на ТКЗС поначало не подлежат на възстановяване, тъй като към момента на масовизацията вече са били изгубили характера си на земеделски. Изключението на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ /нова, ДВ, бр.79 от 1996 год./ предвижда такива имоти да подлежат на възстановяване, ако са били включени в стопански дворове на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, стига да не са застроени и да не представляват прилежащи площи към сграда. Следователно, дали процесният имот е имал характер на земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ или не, респ. дали по отношение на него е следвало да се проведе процедурата по ЗСПЗЗ или е настъпил реституционния ефект с влизане в сила на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ /ДВ, бр.107 от 18.11.1997 год./, е въпрос, подлежащ на доказване в ревандикационния процес, в т.ч. и преценяван в аспекта на допустимостта на предявения иск. В настоящото производство по чл.288 ГПК, единствено въз основа на молбата на ищците от 16.11.2007 год. и последващата им молба от 03.12.2007 год. /при новото въззивно производство след отменителното решение № 1* от 24.09.2007 год. по гр.дело № 955/2006 год. на ВКС, V г.о./, не би могло с положителност да се приеме, че предмет на ревандикационната претенция е имот, представляващ земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ, а оттам – да се преценява дали въззивното решение противоречи на практиката на ВКС /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или е налице противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос по допустимостта на иска по чл.108 ЗС/чл.280, ал.1, т.2 ГПК/.
В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а общината-касатор следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по жалбата В. Ц. Д. направените от нея разноски в настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 350/триста и петдесет/ лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 395 от 09.03.2009 год. по гр.дело № 2550/2007 год. на Пловдивския окръжен съд, десети граждански състав, по жалба вх. № 8* от 22.04.2009 год., подадена от О. К..
О. О. К. да заплати на В. Ц. Д. от гр. К., ул.”А” № 10 сумата 350/триста и петдесет/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: