О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
гр. София, 14.03.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3895 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 17.05.2016 год. по гр. д. № 120/2016 год. окръжен съд, гр. Монтана, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 1.02.2016 год. по гр. д. № 70383/2011 год. на районен съд, гр. Монтана, с което е отхвърлен предявения от [община], представлявана от кмета й, против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област с административен център [населено място], иск за признаване за установено между тях, че общината е собственик на поземлен имот № 2237, кв. 153, включен в УПИ ІV по плана на [населено място], с идентификатор по кадастралната карта 48489.11.566, ведно с изградените в него сгради и с административен адрес [населено място], [улица].
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от [община], чрез пълномощника й адвокат Б. Ц., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с искане за отмяната му, като вместо това предявения иск бъде уважен или делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторът претендира и присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението – произнасянето по формулирания процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и да прецени всички доказателства по делото и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона е в противоречие на цитираната, но неприложена задължителна съдебна практика. Поставен е и материалноправен въпрос, свързан с определящото обстоятелство за отреждането на имота, формулиран така: Представлява ли отреждането на имота за ПППС, Технопрограма, Горско стопанство и трафопост по плана на града обществено и/или благоустройствено мероприятие за нуждите само на общината и след като имотът е включен в квартал с отреждане за жилищно строителство, отреждането само на този имот следва ли да се приеме също за жилищно сторителство или за обслужване на жилищно строителство? Касаторът поддържа произнасянето по този въпрос също да е в противоречие с посочено решение на ВКС по гр. д. № 143/2011 год. ІІ г. о. с доводи, че въз основа на изслушаната техническа експертиза е установено предназначението на имота за обществени и благоустройствени цели и мероприятия.
Държавата, ответник по касационната жалба, не е взела становище по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от касатора установителен иск за собственост на процесния имот, прилагайки и разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд приел, че не е налице една от предпоставките по параграф 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА от 1991 год., касаеща отреждането на имота по регулационния план на [населено място] от 1990 год. за ПППД, Технопрограма, Горско стопанство и трафопост. Последното изключва предвиденото в закона изискване за преминаване на собствеността върху имота в полза на общината същият да е предназначен за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, независимо от останалите предпоставки за проведено отчуждително производство за построяването на[жк]. Освен това, спорният имот и към момента на влизане в сила на ЗМСМА, и към настоящия момент, не е незастроен, като статутът на намиращите се в него сгради е без значение за приложение на горната разпоредба на закона.
Следователно, решаващото съображение на въззивния съд, за да приеме за неоснователен предявения иск на общината за собствеността на спорния имот е липсата на предвидените в параграф 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА предпоставки – имотът не е незастроен и не е предназначен за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, въз основа на включването му по одобрения през 1990 год. регулационен план в парцел ІV, кв. 153, отреден за ПППС, Технопрограма, Горско стопанство и трафопост. Предходното му отреждане за жилищно строителство по плана от 1972 год. е променено, поради което и предназначението на имота по действащия към момента на влизане в сила на ЗМСМА план не попада в приложното поле на пар. 7, ал. 1, т. 3 ПЗР.
Отреждането на имота е фактически въпрос, установен от техническата експертиза, а въпросът дали това отреждане обосновава извод за наличие на обществено или благоустройствено мероприятие за нуждите само на общината е предмет на конкретна преценка въз основа на събраните по делото доказателства, както е прието в цитираната от касатора съдебна практика /Р 313 от 5.03.2012 год. по гр. д. № 143/2011 год. ІІ г. о. на ВКС/. В същото, както и в другото, цитирано в него решение № 178 от 15.05.2010 год. по гр. д. № 68/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, е прието също, че критерият за разделянето на общинската собственост от държавната /в т. ч. на релевираното от касатора правно основание/ е предназначението на имота, както и използването му във връзка с това му предназначение към датата на влизане на ЗМСМА в сила – 17.09.1991 год., т. е. ако към тази релевантна дата имотът е с предназначение за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия на общината, то при наличието и на другите предвидени предпоставки собствеността върху имота преминава в собственост на общината. В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото доказателства за различно от първоначалното предназначение на спорния имот по регулационния план от 1972 год., а именно включване в отреден за други мероприятия парцел, че не са налице предпоставките на параграф 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА. Доказателства за обратен извод не са ангажирани от касатора, ищец по делото, поради което и предназначението на имота за визираните в закона мероприятия, вкл. и за поддържаното от ищеца – за жилищно строителство, е останало недоказано. С оглед тези съображения настоящият състав намира поставеният материалноправен въпрос в първата му част да не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът му предпоставя представяне на доказателства и тяхната преценка, а втората му част не съдържа коректна формулировка доколкото отреждането на имота е установено от техническата експертиза и то не е за жилищно строителство /съгласно плана от 1990 год./.
Касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по поставения процесуалноправен въпрос, тъй като по своята същност той представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата и необоснованост на изводите. Като такъв този въпрос е извън предмета на настоящето производство.
Поради тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който извод не се присъждат претендираните от касатора разноски.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 17.05.2016 год. по гр. д. № 120/2016 год. на Окръжен съд, гр. Монтана по подадената от [община], чрез адв. Б. Ц., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: