О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
София, 24.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………….…………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. дело № 828 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, чието разрешаване е било предмет на решение № 132 на Бургаския апелативен съд, ГК, от 18.ХІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 301/2015 г.
Съвместната касационна жалба (с вх.№ 925/27.І.2016 г.) на ищците Г. А. Х. и А. Хр. Т. – двамата от [населено място], област Бургас, подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас, е насочена против онази част от горепосоченото въззивно решение, с която, като неоснователни, са били отхвърлени техните преки субективно съединени осъдителни искове срещу ответната застрахователна компания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от процесното вредоносно събитие, настъпило на 3.VІІІ.2014 г., за разликата над присъденото им такова от 90 000 лв. за всеки един от тях и до пълния размер на всяка от претенциите им, а именно 150 000 лв.
Оплакванията на тези двама касатори са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, въведен с тези два субективно съединени иска с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, с който допълнително да им бъдат присъдени за понесените от тях неимуществени вреди от загубата на техния 16-годишен син застрахователни обезщетения в размер на по още 60 000 лв. за всеки един от тях ведно със законната лихва върху всяка от тези две главници, считано от 3.VІІІ.2014 г. и до окончателното им изплащане, а също и всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, двамата й податели обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, но вместо ясно и точно формулиран релевантен за изхода на делото въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, повтарят дословно оплакванията си, че съдът бил нарушил принципа на справедливост при определяне на конкретния размер на обезщетенията за понесените от тях неимуществени вреди и затова в тази си част въззивното решение било постановено „в противоречие с материалния закон”, а също и че в него „отсъства обосновка” относно това какво е съдържанието на понятието „справедливост”.
Съответно касационната жалба с вх. № 173/8.І.2016 г. на българския клон на чуждестранния търговец „Застрахователна компания „О.”, подадена чрез негов юрисконсулт против онази част от горепосоченото въззивно решение, с която застрахователя настоящ касатор е бил осъден – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ – да заплати на Г. А. Х. и А. Хр. Т., двамата от [населено място], застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от по 90 000 лв. (деветдесет хиляди лева) за всеки един от тях във вр. с ПТП, станало на 20.VІ.2014 г., вследствие на което 44 дни по-късно е починал техният 16-годишен син А. Ал. Х. и ведно със законната лихва върху тези главници от настъпване на вредоносното събитие /3.VІІІ.2014 г./ и до окончателното им изплащане, като за разликата до пълния предявен размер на всеки един от тях /от по 150 000 лв./, тези два субективно съединени преки осъдителни иска срещу застрахователя „О.-клон България” /К./ са били отхвърлени.
Оплакванията на застрахователното д-во касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 133 ГПК и чл. 143, ал. 2 и 3 ГПК, както и при неспазване на принципа на непосредственост в гражданския процес. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който преките искове на Г. Х. и А. Т. да се отхвърлят изцяло, или – алтернативно, присъдените им обезщетения да бъдели намалени, ведно с присъждане на разноски за водене на делото, включващи и възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК. Застрахователят инвокиран доводи, че обжалваното въззивно решение е било постановено „при неспазване принципа на непосредственост в гражданския процес, като съдът се е позовал на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор”, а също и че: „в рамките на настоящето пр-во и по реда на ГПК не са събрани годни доказателства относно авторството на деянието, неговата противоправност и вината на дееца”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът застраховател „О.-клон България” /К./ обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част от решението си Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в 7, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии по следните шест материално- и процесуалноправни въпроса:
1./ „Постановлението за прекратяване на досъдебното производство съставлява ли доказателство за механизма на ПТП и за поведението на участниците в него?”;
2./ „Оспорването на постановление за прекратяване на досъдебното производство, в качеството му на акт на орган на досъдебното производство и релевирането на възражение този документ да се приложи по делото представлява ли предпоставка за оспорване на съдържащите се в него констатации относно механизма на ПТП?”;
3./ „Процесуално допустимо ли е откриване на производство за оспорване верността на постановление за прекратяване на досъдебното производство по реда на чл. 193 ГПК, в частта относно съдържащите се в него констатации във връзка с механизма на ПТП?”
4./ „Неоспорването на ищцови твърдения от страна на ответника с отговора на исковата молба лишава ли го от възможността да направи това в първо открито съдебно заседание?”
5./ „Неоспорването на ищцови твърдения от страна на ответника с отговора на исковата молба освобождава ли ищеца от доказателствената тежест по чл. 154 , ал. 1 ГПК?”;
6./ „При прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД трябва ли в мотивите на решението си съдът да обсъди критериите, въз основа на които е определил обезщетението за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт?”
Отделно от горното от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на въззивната инстанция по следния материалноправен въпрос:
„Дали и след изменението от 11.VІ.2012 г. на разпоредбата на чл. 266 КЗ /отм./, нивата на застрахователно покритие запазват значението си на белег на икономическата конюнктура в страната и критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт?”
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, както съвместната касационна жалба на ищците Г. А. Х. и А. Хр. Т.-двамата от [населено място], така и касационната жалба на ответната застрахователна компания „О.-клон България” /К./, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По съвместната касационна жалба на ищците Г. А. Х. и А. Хр. Т.:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда релевантния въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат изтъкнатите допълнителни основания за това: в процесния случай всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
2. По касационната жалба на ответното застрахователно дружество „О. – клон България” /К./:
За да потвърди първоинстанционното решение вкл. и в осъдителната му част по преките искове на Г. и А. Х. от [населено място] срещу този чуждестранен търговец, Бургаският апелативен съд е могъл да констатира както, че в своя отговор на исковата молба застрахователната компания „не е оспорила фактическите твърдения на ищците, обосновани с приложени доказателства от проведеното досъдебно производство”, че не е възразила /оспорила/ тези писмени доказателства, но също и че единственото й защитно твърдение е било за реализирано съпричиняване от страна на пострадалия непълнолетен син на ищците, тъй като същият се е возил в автомобила, управляван от делинквента, „без поставен предпазен колан и в нарушение на нормите на ЗДвП”. Ето защо с категоричност е бил изведен от въззивния съд процесуалноправния извод, че – „с оглед разпоредбата на чл. 133 ГПК, ответникът е загубил възможността да направи възражение по фактите и да оспори истинността на представените с исковата молба доказателства, включително прокурорското постановление от 24.Х.2014 г., докато в проведено първо съдебно заседание, съгласно нормата на чл. 143, ал. 2 и 3 ГПК, ответникът може само да посочи и представи нови доказателства и да обоснове вече направени с отговора си /по исковата молба – бел. на ВКС/ искания и възражения”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от тълкувателното решение, че релевантният материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В този връзка може да се констатира, че въпросът с пор. № 6, формулиран в изложението на застрахователя касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му е такъв, относим към правилността на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, докато въпросът, предназначен да обоснове наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, така както и въпросите с пор. №№ 1,2, 3 и 5 са с изцяло хипотетичен характер. В заключение, въпросът с пор. № 4, на който въззивната инстанция е дала пределно ясен отрицателен отговор, позовавайки се на концентрационното начало в гражданския процес, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две постановени по реда на чл. 290 ГПК решения: Р. № 67/6.VІІ.2010 г. на І-во т.о. по т. д. № 898/09 г. и препращащото към него Р. № 27/16.ІV.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1893/2013 г. Това е така, защото застъпената в тези съдебни актове теза, че разпоредбата на чл. 133 ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално, а корективно и в духа на останалите основни начала на гражданския процес – по чл.чл. 7, 8, 9 и 10 ГПК, не може да се разпростира извън такъв стандарт за осигуряване на правото на ответника на защита, какъвто в процесния случай първостепенният окръжен съд е обезпечил със своето определение № 318/29.ХІІ.2014 г. по гр. дело № 2012/2014 г., имащо характера на „проекто-доклад”, впоследствие надлежно обявен за окончателен: с протоколното определение от първото по това дело редовно открито съдебно заседание, проведено на 19.ІІ.2015 г., в което ответникът застраховател реално не е навеждал нови възражения и искания, извън веднъж вече посочените в отговора си по исковата молба. Следователно така релевираният правен въпрос е бил разрешен в стриктно съответствие, а не в противоречие с горецитираните две решения на състави от двете отделения на ТК на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК претендираните разноски ще следва да останат в тежест на всяка една от страните по спора така, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 на Бургаския апелативен съд, ГК, от 18.ХІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 301/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 828 по описа за 2016 г.