3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
С., 31,01,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева
ч.т. дело № 841/2012 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] /в несъстоятелност/ против определение №1191 от 25.07.2012г. по ч.т.д. №671/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба- [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното определение.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК, обвързва допускането до разглеждане на подадената частна касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е заявил, че въззивния съд е определил неправилна правна квалификация на предявените искове – по чл.646,ал.1 или чл.647ТЗ, тъй като „дал погрешен отговор на правния въпрос „Допустимо ли е предявяване на иск по чл.646,ал.2 от ТЗ или чл.647 от ТЗ от лице, което няма качеството кредитор към датата на предявяване на иска”. В тази връзка е поддържано и противоречие с практика на ВКС- решение №105/09г. на ВКС, т.о. Развито е подробно разбирането за неправилност на изводите на въззивния съд, с оглед това, че по делото нямало доказателства, че ищецът имал прието вземане по реда на чл.693 ТЗ. Като втори „съществен въпрос” е поставен въпроса „ Представлява ли плащане / или изпълнение на парично задължение/ по смисъла на чл.646,ал.2,т.1 от ТЗ полагането на прехвърлително джиро по смисъла на чл. 187 във вр. чл.185, ал.2 от ТЗ върху временно удостоверение по смисъла на чл.167 от ТЗ”. Посочено е, че отговора на този въпрос бил „ процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск”. Изложени са подробни доводи, свързани с „неправилното тълкуване и прилагане на материалния закон”, с оглед приетото според страната, че джирото има характера на плащане на парично задължение, като по този начин съдът счел, че ищеца имал правен интерес да предяви установителен иск по чл.6476, ал.2, т.1 от ТЗ. След като подробно е изложил доводи във връзка с това разбиране касаторът е направил извод, че „ приемайки на база неправилното приложение на материалния закон, че е допустим установителен иск за признаване на относителната недействителност на джиро в качеството му на погасителен акт за парично задължение”, съдът допуснал противоречие с практиката на ВКС- изброени и приложени са три решения на ВКС.
Касаторът не е обосновава наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Той не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, който следва да бъде свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат. Липсата на такъв въпрос, обосновава самостоятелен извод за неоснователност на искането за допускане до касационно обжалване на определението, тъй като той съставлява общо основание по смисъла на текста и неговата ясна и точна формулировка е задължение за жалбоподателя – изрично т.1 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. От изложената дефинитивност на общото основание следва, че заявените от страната въпроси нямат характера на релевантни. Процесуалният спор, в случая, се е развил по реда на чл.121 ГПК, като въззивният съд, след преценка за неправилност на определението на първостепенния- Старозагорски окръжен съд, с което е било прекратено производството пред него, а делото изпратено по подсъдност на Сливенски окръжен съд, по същество е определил на основание чл.649, ал.3 от ТЗ Старозагорски окръжен съд, като съд по несъстоятелността да разгледа делото. Т.е. в производството по чл.121 ГПК са ирелевантни направените и поддържани възражения, свързани с допустимостта на предявените искове и редовността на сезирането, тъй като по тях следва да се произнесе сезирания с правния спор компетентен съд. Поради това, с определяне на подсъдността е свързана само правната квалификация на иска, но не и неговата допустимост. Определяне на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона, като тя се извежда изцяло от исковата молба- заявените обстоятелствена част и петитум.Доколкото в случая въззивният съд е определил правната квалификация на предявените искове единствено спрямо изложените обстоятелства от ищеца в исковата молба/ изрично мотивирано/, то не е обоснован и довода за наличие предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед липсата на релевантен правен въпрос свързан с предмета на процесуалноправен спор, без правно значение са приложените съдебни актове на ВКС, които като относими към изложените доводи страната във връзка с допустимостта на исковете не обосновават наличие предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1191 от 25.07.2012г. по ч.т. д. №671/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: