6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
С., 06.02.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 624/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от М. М. К. чрез адвокат А. Б., срещу въззивното решение № 591 от 23.12.2010 г. по в. гр. д. № 603/2009 г. на Благоевградския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация М. В. С. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, Л. Н. Т., М. Н. Е., Л. А. Н., Г. А. Н., Л. Г. К., Е. В. А., Р. А. К., Н. С. С. и В. С. М. не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 682 от 04.03.2009 г. по гр. д. № 134/2008 г. на Разложкия районен съд и е прекратено производството по делото по предявения от касатора иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване, че наследодателят на ищеца М. К. е бил собственик към образуването на ТКЗС на основание давностно владение по частен неформален договор за покупко-продажба от 1953 г. на земеделски имот – нива с площ 6.000 дка в м. „Т.” в землището на [населено място], при съседи: М. Б., път и М. Е., от който 1.236 дка са възстановени на наследниците на М. Е., и 2.035 дка – на наследниците на М. Б., а оспорването на съдържанието на удостоверение № 209 от 06.12.2010 г. на ОСЗ Я. е признато за недоказано.
За да намери производството за недопустимо, въззивният съд приел, че по заявлението на наследниците на М. К. е налице решение за възстановяване на имот, който се намира в същата местност, с приблизително същата площ и съседи, но с по-различно местоположение, а именно имот № 402002. Оттук съдът заключил на първо място, че липсва спор към релевантния минал момент, и на второ място – че се касае за спор относно местоположението на имота по договора от 1953 г. /от който ищецът черпи правото на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ/ към настоящия момент и конфигурацията му по картата на възстановената собственост, който следва да се разреши по административен, а не по исков ред. Възстановяването на имоти с конфигурация, различна от старите им граници преди образуването на ТКЗС е допустимо и това не обосновава спор за материално право, а е предмет на административна процедура по чл. 18д ППЗСПЗЗ. Въз основа на изложеното въззивният съд приел, че ищецът няма правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и прекратил производството по него.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че по въпроса за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и наличието на правен интерес за ищеца от предявяването на иск с посоченото правно основание обжалваният съдебен акт не е съобразен с ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС и р. № 603 от 10.07.2009 г. по гр. д. № 1732/2008 г. на ВКС, І-во г. о.; че в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд не се е занимал с въпроса кой е бил собственик на спорните части от имота, описан в исковата молба, към момента на масовизацията на земята, поради което е формирал неправилният извод, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му – липса на спор към минал момент и наличие на административен спор за местоположение на имота към настоящия момент. Сочи, че въпросът за правния интерес в случая се свързва с установяване на субекта, в чиято полза следва да се извърши възстановяването, като приетото от въззивния съд в тази насока е в противоречие с посоченото р. № 603 от 10.07.2009 г.
Предпоставки за допускане на касационно обжалване на поставения въпрос не са налице.
В съответствие с указанията, дадени в т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, че въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал и да изложи собствени мотиви относно всички възражения и доводи на страните в процеса, окръжният съд е извършил самостоятелен анализ на приетите по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, изложил е самостоятелни мотиви и въз основа на тази си дейност е формирал своите фактически и правни съображения по допустимостта на иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Данните по делото сочат, че ответниците не оспорват правото на собственост на М. К. – наследодател на ищеца, върху имота по исковата молба – продадените му с неформален договор от 1953 г. 6.000 дка като част от имот на М. Е. /наследодател на ответниците /. Спорно е местоположението на продадената част и конфигурацията й по картата на възстановената собственост. Съгласно разясненията в ТР № 1/1997 г., които са възприети и в решение № 603 от 10.07.2009 г. по гр. д. № 1732/2008 г. на ВКС, І-во г. о., искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ има за предмет установяване на правото на собственост на спорещите страни /респективно на наследодателите им/ към момента на обобществяването на земята; искът е допустим, когато различни лица заявяват права на собственост върху един и същи имот към момента на образуване на ТКЗС и претендират той да им бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ.
При разрешаването на въпроса кой е бил собственик на спорните части от имота по исковата молба към момента на кооперирането, съдът е достигнал до извода, че ищецът е заявил за възстановяване един имот в м. „Т.”, който му е бил признат за възстановяване в стари реални граници с решение № 678 от 26.03.1996 г. на поземлената комисия [населено място], а с окончателно решение № 2099 от 03.02.1997 г. на общинската служба по земеделие и гори е индивидуализиран като нива с площ 6.657 дка в м. „К. колиби” с № 4002002 по картата на възстановената собственост. Възстановяването на имота в посочената местност при заявяването й в друга се обяснява с това, че м. „К. колиби” е по-малка, включена в по-обширната м. „Т.”. Така възстановеният на наследодателя на ищеца имот не засяга възстановените имоти на ответниците. След като по подаденото от ищеца заявление е налице възстановяване с окончателно решение на общинската служба по земеделие, то процедурата по възстановяване на собствеността е приключила и тъй като възстановеният имот не се припокрива с имоти /части от имоти/ на ответниците, то и предпоставките за допустимост на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по смисъла на ТР № 1/1997 г. на ОСГК в разглеждания случай не са налице.
Поставен е въпросът дали идентичността на описаните като спорни имоти в исковата молба с други претендирани от ответниците и възстановени на ищеца, е от значение за делото, както и към кой момент този въпрос следва да се постави за разглеждане – в исковото производство или след това пред общинската служба по земеделие. Според касатора тези въпроси, които са относими към допустимостта на исковото производство, са решени в противоречие с р. № 854 от 11.10.1999 г. по гр. д. № 166/1999 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и р. № 65 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 2851/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Изложени са съображения, че при спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ предмет на делото са имотите, посочени в исковата молба, поради което съдът следва да установи чия собственост са били те към момента на кооперирането. Идентичността на тези имоти с други претендирани от ответниците по иска, е извън предмета на делото. С оглед на това неправилно според касатора окръжният съд се е занимал с въпроса за възстановяването на имот № 402002, тъй като същият не е описан като предмет на спора. Свързан с изложеното до тук е въпросът към кой момент и в кой вид и местоположение на имотите следва да се преценява собствеността върху тях при иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ – към момента на обобществяването им или към настоящия момент. Според касатора той е решен в противоречие с посоченото решение № 65 от 10.02.2010 г. – окръжният съд не е изложил съображения кой е бил собственик на спорните части от имота по исковата молба и тяхното местоположение към момента на масовизацията, а е разсъждавал само върху сегашното местоположение и вече възстановената собственост върху други имоти, с което обосновал и недопустимост на исковата претенция.
Не е налице твърдяното от касатора противоречие с посочените две решения, които, като съдебни актове на отделни състави на Върховния касационен съд, се включват в понятието „практика на съдилищата” като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в смисъла, даден с разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В първото от тях е възприета тезата, че при спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ предмет на делото са имотите, посочени в исковата молба, поради което съдът следва да установи чия собственост са били те към момента на кооперирането; идентичността на тези имоти с други – претендирани от ответниците по иска, е извън предмета на делото; че въпросът за идентичността на спорните имоти с възстановените на ответниците следва да се постави пред поземлената комисия, след като тя постанови решение, с което се уважава признато от съда право на ищеца-когато преценява дали да измени или не своето решение, признаващо права на ответниците. В р. № 65 от 10.02.2010 г. е прието, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се предпоставя от идентичност /доказано пълно или частично съвпадане/ на възстановения на ответника имот с притежаван към кооперирането имот на оспорващия ищец, а не с възстановен или не към този момент от общинската служба по земеделие.
В разглеждания случай ищецът счита, че е налице спор за материално право, тъй като има отказ на общинската служба по земеделие [населено място], обективиран в писмо № 256 от 18.10.2007 г. – л. 7 от първоинстанционното дело, да възстанови заявения на наследниците на М. К. имот в м. „Т.” с площ 6.000 дка при съседи: М. Е., М. Б. и път. Този отказ /както и предходен с № 44 от 09.03.2007 г./ е обжалван по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и е образувано адм. д. № 34/2007 г. на Районния съд [населено място] /л. 172 от първоинстанционното дело/. Отказът е по повод представена от ищеца скица-проект за изменение на картата на възстановената собственост, отразяваща новообразуван имот с № 402013 с площ 7.140 дка, който частично припокрива възстановените на наследниците на М. Е. имот № 402012 и на наследниците на М. Б. имот № 402009. Както вече беше посочено, отказът е предшестван от окончателно решение от 1997 г. за възстановяване на собствеността на наследодателя на ищеца, като възстановеният на наследниците на М. К. имот № 402002 се идентифицира с процесния без да засяга възстановените на ответниците имоти. При това положение правилно окръжният съд се е занимал с въпроса за възстановяването на имот № 402002, независимо че същият не е посочен като предмет на спора, и правилно е изследвал идентичността както на имота по исковата молба, така и на възстановения на наследодателя на ищеца имот, с възстановените на ответниците по иска. С оглед на изложеното, след като принадлежността на имотите към релевантния за спора момент е установена, заявеният имот е възстановен с влязло в сила решение и правото на собственост на наследниците на М. К. не се отрича от ответниците, то и не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Следващият въпрос е дали спорът за граници на земеделски земи е спор за собственост и налице ли е в този случай правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Посочено е, че по този въпрос въззивното решение противоречи на р. № 1956 от 12.02.2002 г. по гр. д. № 544/2001 г. на ВКС, V-то г. о., с което е прието, че е налице правен интерес от този иск и когато в полза на ищеца има решение за възстановяване, но заснемането на имота е в различни граници от заявените пред поземлената комисия. Твърдяното противоречие като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
За да бъде допустим иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при вече постановени решения на поземлената комисия за възстановяване на имотите в реални граници, следва да е установено припокриването им. В настоящия случай възстановените имоти на страните не се припокриват, както е посочил и окръжният съд в мотивите си. Ищецът като наследник на М. К. е заявил за възстановяване имот с площ 6.000 дка в м. „Т.” и е извършено възстановяване на имот, отразен в картата на землището с № 402002 с площ 6.657 дка, без той да засяга възстановените имоти на ответниците. След влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, ищецът е поискал изменение на картата на възстановената собственост и възстановяване на новообразуван имот с № 402013 по скица-проект, при което е въвел спор относно действителното местоположение на притежавания от наследодателя му имот към образуването на ТКЗС. Правилно е прието, че този спор не може да се реши с иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, макар и не по съображения, че той касае административна процедура по спор за граници, а защото с окончателното решение възстановяване на имот № 402002 процедурата по възстановяване на правото на собственост е приключила и не са налице предпоставки за изменение на решението, каквото всъщност се цели при евентуално положително за ищеца разрешаване на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Поставен е въпросът за приложението на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, като е изложено, че изцяло са игнорирани и не са изследвани въпросите относно наличие на предпоставките за възстановяване на имота в полза на лицата, притежаващи писмени договори за покупка на земеделски земи. Разсъждавайки само върху сегашното положение на имотите по КВС съдът е дал предимство на бъдещите собственици, но не и на правата, които е придобил приобретателят по един частен писмен договор. Касаторът твърди, че приетото е в противоречие с разрешението на този въпрос, дадено с определение № 450 от 26.05.2009 г. по гр. д. № 2990/2008 г. на ВКС, І-во г. о.
Нормата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ регламентира придобивната давност, започнала да тече в полза на владелеца на земеделска земя, който основава владението си на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ, която не се прекъсва с включването на имотите в ТКЗС. В случая не се оспорва правото на собственост върху продадените на наследодателя на ищеца с писмен договор от 1953 г. 6.000 дка от имот на М. Е.. Спорно е местоположението на продадената част и конфигурацията й върху терена, поради което и въпросът за приложението на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ не е определящ изхода на спора по допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Затова и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика е поставен въпросът за допустимостта на тълкуването на официалните документи. В изложението е посочено, че окръжният съд е извършил тълкуване на волята на административния орган, изразена в оспореното удостоверение, което според касатора е процесуално недопустимо. Настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во г. о., намира, че в случая не става дума за тълкуване на документ, а за изпълнение задължението на съда да извърши проверка по истинността на документ, който е оспорен по реда на чл. 154 ГПК /отм./ – удостоверение № 209 от 06.12.2010 г. на ОС по земеделие [населено място]. Според това удостоверение имот № 402002, намиращ се в м. „К. колиби” в землището на [населено място], е възстановен на М. М. К., и е бил заявен за възстановяване в местността „Т.” със заявление вх. № 678 от 07.02.1992 г. Като е обсъдил това доказателство във връзка с останалите представени по делото, включително и констатациите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, съдът достигнал до извод, че удостоверението не е с невярно съдържание. Ето защо поставеният от касатора въпрос не е стоял за разрешаване и не е разрешен от въззивния съд и в този смисъл не се разкрива наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 591 от 23.12.2010 г. по в. гр. д. № 603/2009 г. на Благоевградския окръжен съд съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: