О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
София, 05.02.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 26.02.2010 две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1172/2009 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от М. М. А. против решение №400/29.06.2009г. на Плевенски окръжен съд,ІІІ състав,постановено по гр.д. №234/2009г. по описа на същия съд,с което е отменено решение №199/08.12.2008г. по гр.д. №3877/2008г. по описа на Плевенски районен съд,в частта,с която е отхвърлен предявения иск за делба от Б. А. М. против М. М. А.,като вместо него е постановено:допуска на основание член 69 от ЗН извършването на съдебна делба между съделителите Б. А. М. и М. М. А.а върху описаните в решението недвижими имоти,останали в наследство от З. А. Б. 1983г. и А. М. Б. 1995г.,като от допуснатите до делба урегулирани поземлени имоти да се образуват два равни дяла-по един за всеки от съделителите,като оставя в сила решението в останалата му част.
В изложението си приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора,в противоречие с практиката на ВКС,решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона,както и за развитието на правото,основания за допускане на касационно обжалване,съгласно член 280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от ГПК.
По отношение на материалноправния въпрос,посочен от касатора,по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС,същият се отнася до приложното поле на разпоредбите на член 68 от ЗС,член 79 от ЗС и член 99 от ЗС,а именно осъществяване на елементите на фактическия състав на придобивната давност. В тази връзка касаторът се позовава на цитираните в изложението решения на тричленни състави на ВКС,отнасящи се до възможността сънаследник да придобие по давност сънаследствен имот,при условие,че го е владял за себе си,отблъсквайки владението на своите сънаследници,в които съдебни актове също така е посочено,че наследникът който се позовава на придобивна давност трябва да докаже,че не само е ползвал имота,но и че е променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците,като тази промяна трябва да бъде демонстрирана с конкретни действия,която да стане достояние на останалите сънаследници и да покажат несъмнено,че наследникът който упражнява фактическата власт,отрича техните права върху вещта и я държи само за себе си.
По отношение на процесуалноправния въпрос,по който касатора твърди ,че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС,същият касае начинът по който се извършва преценка на събраните по делото доказателства,по-специално на свидетелските показания в случая,като въззивният съд в противоречие с решение №87/04.09.1958г. по гр.д.. №55/1958г. на ОСГК на ВС, не е положил усилия да разкрие коя от двете групи свидетели визира истината,като прецени достоверността и правдоподобността на твърденията им с оглед останалите доказателства по делото.
В мотивите си ,въззивният съд е констатирал,че ищцата Б. А. М. и настоящият касатор М. М. ,са единствените законни наследници на З. А. Б. 1983г. и съпругът й А. М. Б. 1995г.,като първата е тяхна дъщеря,а вторият-техен внук-единствен наследник на сина им и брат на ищцата М.2002г.,като всички страни по делото са законни наследници по силата на правоприемство на А. К. П. ж. с В. ,и въпреки извършената доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 05.08.1971г.по отношение на процесните имоти,с оглед доказателствата по делото,съдът е стигнал до извода,че същите са владяни единствено от З. Б. и А. Б. ,до смъртта им,впоследствие от техните наследници,като това владение е било явно манифестирано и е отблъснало владението на останалите сънаследници,включително и приживе на наследодателя А,последният,заедно с дъщеря си Б. М. и М. Б. на настоящия касатор,са се снабдили с нотариален акт №123/1987г.,с който са признати са собственици по наследство и давностно владение на един от спорните УПИ-дворно място от 1230 кв.м,съставляващо парцел ****Х-900 в кв.60 по плана на с. В.,заедно с построената сграда. Съдът е посочил,че в тежест на М. М. ,с оглед направеното възражение,че е придобил по давност собствеността на процесния имот,е да докаже,че е владял спокойно и необезпокоявано имота,като е присъединил владението си към владението на своя баща и праводател. В тази връзка съдът при анализа на депозираните писмени и гласни доказателства,съобразява последните като депозирани от две групи свидетели и кредитира показанията на тези свидетели,посочени от Б. М. ,тъй като са дадени безпристрастно и кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. В резултат на това,въззивният съд е стигнал до извода,че съсобственици на процесния имот,включващ два УПИ,при равни права се явяват Б. М. и М. М. ,в качеството си на законни наследници на З. Б. и А. Б. ,придобили имота на основание давностно владение,поради което следва да се допусне делбата само между двамата съделители,като останалите поради изгубване правото на собственост не следва да се допускат.
С оглед посочената практика от касатора,обективирана в цитираните и приложени решения на тричленни състави на ВКС и съобразно изложеното в решаващите мотиви на въззивния съд, във връзка произнасянето на съда по материалноправния въпрос, относно елементите на фактическия състав на придобивната давност, касационния съд намира,че същото не противоречи ,а е в съответствие с тази практика,тъй като е отчетено от съда характера на упражняването владение,както от праводателя на касатора,така и от него самия,с оглед доказателствата по делото,което предпоставя извода,че последният не е доказал,че владее имота за себе си. Тези изводи на съда са направени въз основа на спазване на критериите,които формират установяване елементите на фактическия състав на давностното владение,на което касаторът се е позовал в своето възражение относно процесния имот,което обаче е останало недоказано. Ето защо, разрешеният материалноправен въпрос е в съответствие с практиката на ВКС ,поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване,съгласно член 280 ал.1 т.2 от ГПК.
По отношение на процесуалноправния въпрос, във връзка с преценка на събраните по делото гласни доказателства,визираната в посоченото решение по гр.д. №55/1958г. по описа на ОСГК на ВС,се отнася само до двама свидетели,които дават противоречиви показания,за което съдът следва да положи усилия да установи кой от двамата говори истината,като преценката на съда трябва да е свързана ,както с оглед на самите тях ,така и с останалите доказателства по делото,касационният съд намира,че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в съответствие с приетите принципи в горепосоченото решение. С оглед изложеното в решаващите мотиви,въззивният съд изрично е отбелязъл наличието на разминаване на твърденията в показанията на две групи свидетели,като тяхната оценка е извършена за всеки от тях поотделно,както и във връзка с останалите доказателства по делото. При това положение не е налице хипотезата на член 280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложението си касаторът твърди също така,че е налице хипотезата на член 280 ал.1 т.3 от ГПК,тъй като с атакуваното решение не е приложен точно закона, във връзка с цитираните в същото разпоредби от Закона за собствеността,както и че не може съдът да обосновава крайните си изводи на едностранчиво обсъждане на доказателствата,събрани по делото. За да е налице тази хипотеза за допускане на касационно обжалване се изисква с разрешаването на правния въпрос от значение за изхода на делото да се допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване практика или осъвременяване на тълкуването й,с оглед настъпили изменения в законодателството,а за развитие на правото,когато законите са неясни,неточни,непълни и противоречиви,за да се създаде съдебна практика,каквито аргументи липсват в изложението на касатора. Наведените в изложението доводи по своя характер представляват касационни оплаквания по смисъла на член 281 т.3 от ГПК,но не и соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №400 от 29.06.2009г. на Плевенски окръжен съд,ІІІ състав,постановено по гр.д. №234/2009г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: