О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1090
гр. София, 07.10.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3702 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ОД на МВР – В. и Р. Н. М. против решение № 577/25.03.2015 г. постановено по гр.д.№ 353/2015 г. от VІІІ състав на Окръжен съд – Варна.
К. жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.2, ал.3 ЗОДОВ. Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника О. д. на МВР– [населено място], за недопустимост, поради липса на пасивна процесуална легитимация за водения срещу нея иск по реда на ЗОДОВ, тъй като съгласно т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., исковете за обезщетение се предявяват срещу органите по чл. 1 и чл. 2 ЗОДВПГ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия, са причинени вреди. Пасивно легитимирани по тези искове са съответните държавни органи – юридически лица, а не техните териториални поделения или обособени структури без правосубектност, като въз основа на горното, съдът е приел, че ответникът О. д. на МВР – [населено място], е надлежна страна в производството и пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск. В процесния случай, съдът е приел, че се претендират неимуществени вреди, причинени, според ищеца, от незаконното му задържане и отмененото му наказание, наложено му по реда на Указа за борба с дребното хулиганство /УБДХ/. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 52, ал. 1, т. 3 НПК, съгласно която разследващи органи са и полицейските органи в Министерството на вътрешните работи. От разпоредбите на чл. 3, ал. 3, чл. 5, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 УБДХ съдът е направил изводи, че е налице задължително уведомяване на Прокуратурата в различни фази на процеса и възможност за участие в него. Дали Прокуратурата ще встъпи в този процес или не, е въпрос на нейна преценка, но във всички случаи това означава пряк или косвен контрол за законност, като от разпоредбите на чл. 3, ал. 1, б. „а”, ал. 2, ал. 3 и чл. 4 УБДХ, съдът е приел, че въз основа на съставения акт и на събраните сведения за личността на нарушителя началникът на съответното структурно звено на МВР или оправомощено от него лице веднага, но не по-късно от 24 часа, внася преписката за решаване от районния съдия, като районният съдия еднолично в открито съдебно заседание разглежда внесена от органите на МВР преписка веднага или не по – късно от 24 часа от постъпването й. Въз основа на горното, съдът е приел, че органите на МВР, в конкретния случай, изпълняват административна дейност по тези дела. Съдът е приел, че исковете по отношение на отговорността на Държавата за вреди, причинени от дейността на разследващите органи, прокуратурата или съда, се разглеждат по реда, установен в ГПК – чл. 2, ал. 3 ЗОДОВ. В конкретния случай съдът е приел, че претенцията на ищеца е ответника О. д. на МВР – [населено място], да бъде осъден да му заплати на осн. чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 4 ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно задържане и налагане на административно наказание, което е отменено. Съдът е приел, че не са се събрали доказателства да е имало каквото и да е било задържане на ищеца, като довеждането му от органите на МВР не е задържане по смисъла на НПК или ЗМВР. По тези причини, съдът е приел, че ищецът е бил отведен, за да бъде осигурено присъствието му при разглеждане на преписката от Варненския районен съд по НАХД 24/2014 г. по описа на В., в о.с.з, проведено на 03.01.2014 г. в 17.15 часа. Въз основа на горното, съдът е приел, че не е налице нито хипотеза на отмяна на задържането поради липса на законово основание за това, нито пък е имало незаконно задържане в хода на производството по УБДХ, като при отсъствие на основен елемент, пораждащ отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, обезщетение на това основание не може да се претендира. Тъй като глобата е административно наказание, а разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ не уточнява по кой ред следва да бъде наложено административното наказание – дали по общия ЗАНН или по друг специален закон и след като ЗОДОВ не прави разграничение, то въззивният съд е приел, че няма основание да го прави, поради което е приел, че претенцията на ищеца попада под хипотезата на чл. 2, ал.1, т. 4 ЗОДОВ и е разгледал същата по специалния ред и условия за обезщетяване на пострадали от действия на Държавата лица ЗОДОВ. При определянето на размера на дължимото обезщетение, съдът е отчел критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, като при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като е взел предвид обстоятелствата, които водят до определянето на обезщетението – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. Приел е, че в конкретния случай, ищецът е преживял психически стрес, който се е отразил на неговото функциониране, върху намаляване на адаптивните му възможности и уронване на авторитета на семейството, като в тази насока се е позовал на заключението на съдебно – психологичната експертиза, че няма нарушения в психичното състояние, начинът на живот и отношенията в семейството и обществото към настоящия момент, същият се е възстановил напълно и функционира по аналогичен начин в обществото и в семейството си, както и преди 03.01.2014 г., както и обстоятелството, че самите негативни изживявания не са довели до влошено здравословно състояние и не са увредили здравето на ищеца, което е довело въззивният съд до извод, че следва да се присъди обезщетение в размер на 500 лева.
В изложението на касационните основания по касационната жалба на ОД на МВР – В. се твърди, че съдът се е произнесъл по правния въпрос, следва ли ОД на МВР да носи отговорност по реда на ЗОДОВ тогава, когато санкцията на ищеца е наложена от районен съд, отменена по реда на инстанционния контрол. Въпросът е зададен във връзка с твърдението на страната в изложението, че районния съд е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск. По този въпрос, кога съдът носи отговорност по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ в случаите, когато по реда на инстанционния контрол е отменен акта, с който се налага наказанието /санкцията/ от което ищецът твърди че е причинил вреди, е налице задължителна съдебна практика на ВКС, обектнивирана в ТР № 5/2013 г., прието от ОСГК след постановяване на обжалваното решение, с което е прието, че съдът не носи отговорност по реда на ЗОДОВ в случаите, в които присъдата /акта/ на съда е отменена по реда на инстанционния контрол, като в този случай отговорността се носи от органите на Прокуратурата или на органите, от чиито действия произтичат вредите, както е прието в друго тълкувателно решение на ВКС- ТР № 3/2004 г. Доколкото правните изводи на съда относно материалноправната легитимация на ответника съвпадат с цитираната задължителна съдебна практика, то не е и налице основанието, сочено от касатора по чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване по касационната жалба на ищеца се сочи правен въпрос относно приложението на принципа на справедливост при определя на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че е налице противоречиво разрешаване от съдилищата по този въпрос, сочейки решения на съдилища, по които е присъден различен размер на обезщетение за неимуществени вреди.
Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Останалите доводи в изложението представляват оплаквания по съществото на спора, както и доводи във връзка с доказателствата по делото, които съдът е обсъдил, но не е приел от фактическа страна за установено по фактите така, както ищците /респ. ищецът, до неговата смърт/ са обосновали своето искане. Тези твърдения касаят обосноваността на съдебното решение, т.е. проверка на данните по делото и фактите, които установяват те, която проверка не може да се извърши в производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд, като с оглед изхода на спора в производството по чл.288 ГПК, разноски на страните не следва да се присъждат.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 577/25.03.2015 г. постановено по гр.д.№ 353/2015 г. от VІІІ състав на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.