О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1092
София, 17.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1137/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Л. Ф. като пълномощник на В. К. В., Г. Р. В., Р. Ц. Д. и Б. Ц. М. против решение № 254 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 1147/09 г. на Софийски окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите сочат, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по въпросите за съотношението на чл. 12, ал.7 и чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и по- конкретно във връзка с правния интерес от предявяване на установителен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ в случаите, когато в полза на ответника е текла придобивна давност, съгласно чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, от закупуването му с частен писмен договор до постановяване на решението за възстановяване на собствеността, а в последствие – на основание влязлото в сила реституционно решение.
Ответниците по касация Б. М. В. и Р. К. С. не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решението от 16.03.2009 г. по гр.д. № 49/08 г. на Районен съд – Сливница и вместо него е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на В. К. В., Г. Р. В., Р. Ц. Д., Б. Ц. М. и Р. К. В., че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], Софийска област, собственици на имот в землището на с.с., м. ”Село /зад, под, при/”, представляващ нива с площ 3.5 дка, идентичен с имот № 008016 по картата на землището, са били тримата братя Методи, К. и М. В. С., на основание договор за покупко- продажба от 01.12.1941 г., вписан със записка от 05.10.1943 г. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с писмен договор от 01.12.1941 г. братята К., Методи и М. В. С. са закупили от К. С. М. няколко недвижими имота землището на [населено място], сред които и нива с площ 6 дка в м. ”Зад село” при съседи : Г. С., П. В., С. П. и М. И., като в деня на сключване на договора им е било предадено и владението върху имотите. Договорът е бил вписан със записка за вписване от 05.10.1943 г. и съгласно разпоредбата на чл. 25 от Закона против спекулата с недвижими имоти, е породил вещноправно действие и легитимира братята като съсобственици на имота от деня на вписването му. Приел е, че не е установено закупеният имот да е бил поделен между съсобственици чрез и от него да са били обособени реални части, които всеки да е владял за себе си. Намерил е, че писменият договор от 1941 г. не може да обоснове приложение на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като не съдържа данни за предаване на владение на всеки от купувачите върху реално обособена част от общия имот. Направеното от ответниците по иска възражение за придобиване на правото на собственост върху имота по давност за периода след възстановяване на правото на собственост върху него с решение на ПК до предявяване на иска, е преценено като неотносимо към предмета на спора по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по материалноправния въпрос, касаещ съотношението между чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ. По въпроса за предмета и правния интерес от воденето на установителен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ има създадена трайно установена съдебна практика, която приема, че установителният иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ има за предмет установяване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя към момента на обобществяването й, а правният интерес от провеждането му се свързва с установяване на субекта, в чиято полза следва да се извърши възстановяването. Последователна е и съдебната практика, свързана с приложението на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, според която за да се зачете придобивната давност след внасяне на имота в ТКЗС, следва владението да е било предадено с писмен документ, въз основа на който владелецът установява фактическа власт върху имота с намерение да го придобие. В такъв случай собствеността се възстановява на лицето, на което е било предадено владението, а не на собственика към момента на внасяне на имота в ТКЗС. В този смисъл са и решенията на ВКС, постановени по конкретни спорове, на които се позовават касаторите. Некоректно се интерпретират мотивите на въззивното решение в частта, в която е прието, че възражението за придобивна давност е ирелевантно към предмета на спора по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Въззивният съд изрично е посочил, че изводът му касае възражението за придобивна давност при условията на добросъвестно владение, считана от момента на реституцията на процесния имот през 1999 г. до предявявяне на иска през 2008 г., като е разграничил това възражение от възражението за придобиване на имота по давност за периода от 1941 г. до 1961 г., който всъщност е релевантния давностен срок за изхода на спора по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. При разрешаване на настоящия спор въззивният съд не е изключил по принцип възможността в полза на владелеца да тече придобивна давност след коопериране на земята, а въз основа на доказателствата по делото е намерил, че няма основание за приложение на разпоредбата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ. Писменият договор от 01.12. 1941 г., с който продавачът е предал на тримата купувачи владението върху целия имот, сочи на установено съвладение, при което, с оглед разпоредбата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, след изтичане на определения в закона давностен срок, тримата братя биха придобили целия имот в съсобственост при равни права. Доколкото обаче по делото е установено, че този договор попада в приложното поле на чл. 25 от Закона против спекулата с недвижими имоти и е бил вписан, въпросът за придобиване на процесния имот към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ по силата на придобивна давност, изтекла след внасянето му в ТКЗС, изобщо не се поставя, тъй като от момента на вписването му /1943 г./ договорът е произвел вещнопрехвърлително действие и легитимира братята като собственици при равни права, но на деривативно основание. В такъв случай ответниците биха могли да се позоват успешно на придобивна давност за целия имот при условията на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ само ако владението е било предадено преди образуване на ТКЗС на техния наследодател К. В. от другите съсобственици /Методи и М./ също с писмен договор. Такива доказателства по делото няма. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 и 2 ГПК.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с цел осъвременяване на създадената съдебна практика по въпроса за наличието на правен интерес от предявяването на иска чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ с оглед предприетите изменения в ЗСПЗЗ след влизането му в сила и променени обществени условия. По този въпрос има задължителна съдебна практика – ТР № 1/ 97 г. на ОСГК на ВКС. Законът не ограничава със срок предявяването на иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, нито давността се прилага служебно, поради което обстоятелството, че ЗСПЗЗ е в сила от близо 20 години и на практика този иск може да бъде предявен и след изтичане на повече от 10 години от постановяване на решението за възстановяване на собствеността, не дават основание да се приеме нещо различно.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 254 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 1147/09 г. на Софийски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: