5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1094
С., 5.11. 2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 23 октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 3376/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. С., Г. П. С. и Й. П. С. чрез адвокат Р. С. Бургаска адвокатска колегия против въззивно решение № V-18 от 08.03.2013 г. по в. гр. дело № 111/2013 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № ХІІІ-1667 от 30.10.2012 г. по гр. дело № 3167/2012 г. на Бургаски районен съд, с което е прието за установено по отношение на жалбоподателите, че Н. К. Н. не дължи по изпълнително дело № 20118020400135 по описа за 2011 г. при частен съдебен изпълнител Н. Г. с район на действие Бургаски окръжен съд сумата 45901,85 лв. – лихви към 01.04.2011 г. за забавено плащане на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, което изпълнително дело е образувано по изпълнителен лист от 25.01.2010 г. издаден по влязло в сила решение постановено по гр. дело № 205/2009 г. на Апелативен съд [населено място].
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика е разрешен въпроса – допустимо ли е съдът да тълкува волята на страните в договорните отношения без да има искане в тази насока и доколко това би могло да подмени действителната воля на страните. Позовава се съдебни решения по тър. дело № 523/2008 г. на второ т. о. ВКС и по гр. дело № 222/2009г., четвърто г. о. ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, чрез които се обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението се поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с ТР № 2/06.06.2012 г. на О. на ВКС, без да е изведен правен въпрос. Твърди се, че било недопустимо деликвента да търси права, позовавайки се на плащане, извършено на друго правно основание, както и че деликтната отговорност се реализира паралелно с договорната, каквато носи застрахователя и доколкото това са различни правоотношения, съществуващи самостоятелно, право да се води иск по чл. 439 ГПК съществува и за двете страни.
Ответникът Н. К. Н. в писмен отговор оспорва основанието за допускане на касационно обжалване с твърдение, че обжалваното решение е постановено в съответствие с представената съдебна практика.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 439 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Предмет на делото е дължимостта на компесаторна лихва върху присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили с оглед смъртта на наследодателя на ответниците, в пълен размер, след като на 12.11.2010 г. между Застрахователна компания [фирма] [населено място], ответниците – настоящи жалбоподатели, като пострадали от смъртта на наследодателя си П. С. и ищецът по настоящето дело Н. Н., в материалноправно качество на застрахован по полица „Гражданска отговорност” на автомобилистите при застрахователната компания, е било сключено споразумение за изпълнение на определеното с решенията по гр. дело № 429/2008 г. на Бургаски ОС и въззивно гр. дело № 205/2009 г. на Бургаски АС обезщетение за настъпили неимуществени вреди, по които е бил издаден изпълнителен лист от 25.01.2010 г., като по силата на това споразумението на пострадалите лица е било напълно изплатено съдебно определеното застрахователно обезщетение от общо 125 000 лв., разпределено между ответниците, и сума от 10 000 лв. представляваща обезщетение за забавено плащане на посочената главница.
Поради предприето принудително изпълнение на неизплатена част от законната лихва за забава върху посочената главница по издадения изпълнителен лист от 25.01.2010 г. е образувано настоящето производство за установяване, че ищецът не дължи на пострадалите от неговия деликт лица процесната сума, поради настъпило от застрахователя му доброволно изпълнение по нея към 12.11.2010 г. – иск по чл. 439 ГПК.
Жалбоподателите се позовават на ТР № 2 от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на О. на ВКС, което дава отговори на процесуалноправния въпрос – дали при уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу деликвента е допустим пряк иск от увредения срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” основан на чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.), респ. чл. 226, ал. 1 КЗ и на материланоправния въпрос – за правните последици от изплащането на присъденото на увредения обезщетение по чл. 45 ЗЗД.
Прието е, че прякото право има вторичен характер спрямо деликтното, че прякото право и деликтното право възникват в един и същи момент и съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се, както и че се погасяват едновременно.
Третото лице разполага в момента на непозволеното увреждане и с двете права и има възможност за избор – да предяви прекия иск срещу застрахователя или срещу граждански отговорното лице на основание чл. 45 ЗЗД, като с упражняването на деликтното право от увредения, не се погасява прякото му право срещу застрахователя, и ако съдът уважи иска по чл. 45 ЗЗД срещу деликвента, решението няма сила на присъдено нещо за застрахователя на гражданската отговорност.
Правният интерес за предявяване на иск срещу застрахователя, при наличието на успешно приключило исково производство по чл. 45 ЗЗД се обуславя, както от липсата на реално извършено плащане, така и от осъдителния характер на самия пряк иск. Доколкото вредата се счита за обезщетена само при окончателно удовлетворяване на увреденото лице, което настъпва с реалното плащане на пълния размер на тази вреда, то поради обезщетителния характер на прякото право, реалното обезщетяване от застрахователя на вредите, понесени от пострадалия в техния пълен размер има за своя правна последица неговото погасяване, какъвто погасителен ефект настъпва и за деликтното право, като същото е относимо и при обратната хипотеза.
Ако увреденото лице упражни едното си право и то бъде погасено, поради изпълнение на задълженото лице чрез плащане, се погасява в съответния размер и другото право, защото сме пред хипотеза на липса на вреда подлежаща на обезщетяване. В този смисъл плащането на сумата присъдена на осноавние чл. 45 ЗЗД няма значение за допустимостта на иска на увреденото лице срещу застрахователя, но би имало евентуално значение при преценка на неговата основателност, защото погасяването на правото не е процесуална пречка за предявяването на един неоснователен иск.
Жалбоподателите са поддържали недопустимост на иска по чл. 439 ГПК и в тази връзка са се позовали на посоченото тълкувателно решение, с твърдение за пререшаване на вече разрешен по реда на чл. 45 ЗЗД правен спор. В съответствие с даденото разрешение на правните въпроси в тълкувателното решение, с обжалваното решение е прието, че застъпената теза от Върховния съд за материалноправна конкуренция на притезанията следва да се разреши при повдигнат съдебен спор по същество, а не като се отрича правен интерес от воденото на дело срещу всяко от задължените лица, и тъй като задължението за изплащане на обезщетение на пострадалите от застрахователя е в тясната конекситетна връзка с настъпилия деликт и произтича пряко от задължението му по договора за застраховка с деликвента, изпълнението по него следва да се зачете за изпълнение от страна на деликвента. В този контекст е и съдебната практика установена с решение по гр. дело № 1907/2009 г. на ВКС, четвърто г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е прието, че когато пострадалият е постигнал спогодба с деликвента и неговия застраховател, такава спогодба съдържа извънсъдебно признание на пострадалия, че това са действителните вреди, за които обезщетяването е пълно.
Това е имал предвид решаващият съд като е приел, че клаузата от споразумението, според която пострадалите приемат изплащане на законна лихва за забава в размер на 10 000 лв., следва да се тълкува като волеизявление, че това е дължимият размер на обезщетението за забавено изпълнение към датата на погасяване на главницата. Ако ответниците не са били съгласни на окончателно уреждане на отношенията по претенциите за забавено изпълнение, те е следвало да заявят, че продължават да имат искане в тази насока към застрахователя и деликвента подписали споразумението. Вместо това пострадалите са заявили, че с настоящата спогодба са уредили изцяло и доброволно съществуващите отношения между тях и са се задължили да предадат на задължените за обезщетението лица изпълнителния лист, което не са изпълнили.
В този смисъл поставения материланоправен въпрос дали е допустимо съдът да тълкува волята на страните в договорните отношения без да има искане в тази насока и доколко това би могло да подмени действителната воля на страните не е разрешен в противоречие нито с цитираното съдебното решение на ВКС по гр. дело № 1907/2009 г., нито с представената съдебна практика по т. д. № 523/2008 г. на ІІ-ро т. о. ВКС и по гр. дело № 222/2009 г., ІV-то г. о. ВКС според която при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните клаузи във връзка една с друга и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
При обсъждане на споразумението, съдът е съобразил правната му характеристика, целта на неговото сключване, като е разкрил действителната обща воля на страните при съобразяване на обичайната практика и спазване на добросъвестността.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Съдът не присъжда съдебни разноски за настоящето производство в полза на ответника по жалбата, поради липса на доказателства да е направил такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-18 от 08.03.2013 г. по в. гр. дело № 111/2013 г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ