3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1095
София, 04.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 29/2011 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма], [населено място] против решение на Софийския градски съд по гр. д. № 3940/2009 г., към която са приложени изложение на касационни основания и решения на състави на ВКС.
Ответникът по жалбата, ищец по делото, М. Д. от [населено място], област Благоевград, счита жалбата за недопустима и неоснователна.
След проверка, касационният съд установи следното:
Софийският градски съд, с въззивно решение по гр. д. № 3940/2009 г. е осъдил [фирма], [населено място] да заплати на М. Д. сумата 3 892.32 лв. обезщетение за недопускане на работа след възстановяване на длъжността „шлосер, той и чистач” с място на работа В. пункт Р.. Прието е, че с решение на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 1672/2002 г., влязло в сила на 9. 10. 2003 г., е отменено уволнението на Д. по заповед от 28. 1. 2000 г. на Началника на „Б.” – В. район П. и той е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност с място на работа „В. пункт Р.”. Прието е за доказано, че М. Д. е получил съобщение от съда за възстановяването му на работа на 19. 11. 2003 г. и се е явил в предприятието на работодателя лично и с готовност да започне работа на 26. 11. 2003 г., т.е., в срока по чл. 345, ал. 1 КТ и по този начин е възникнало задължението на работодателя да го допусне да изпълнява работата. При безспорния факт, че М. Д. не е бил допуснат да работи, съдът е ангажирал отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 3 КТ, като е приел за база последното получено от ищеца трудово възнаграждение от 171.72 лв. и периодът за който се дължи обезщетение – 26. 11. 2003 г. до 24. 9. 2005 год..
Жалбоподателят счита въззивното решение за недопустимо като постановено срещу него като ответник, въпреки че той не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, защото няма качество на работодател на ищеца М. Д.. Жалбоподателят се позовава на т. 1, предложение последно на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Искането за допускане на касация е заявено и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, с твърдението, че преценката на въззивния съд за недопускане на ищеца на работата, на която е възстановен, от страна на работодателя, е в противоречие с практиката на ВКС, противоречи с практиката на други съдилища, има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Доводите са необосновани.
Въпросът за процесуалната легитимация на ответника [фирма], [населено място] е поставян за обсъждане пред двете съдебни инстанции, които са изложили съображения, че [фирма] като правоприемник на Национална компания „Б.” има качество на работодател на ищеца М. Д. и е материалноправно и процесуалноправно легитимиран субект да отговаря по искането за обезщетение за недопускане на работа. Установено е, че със заповед от 29. 12. 2003 г. на изпълнителния директор на [фирма] е постановено закриване на поделение „ЖП Т. – П.”, считано от 1. 1. 2004 г., но това действие следва юридическият факт, породил правото на ищеца по чл. 225, ал. 3 КТ – недопускането му на работа при явяването му в поделението „ЖП Т. – П.” на 26. 11. 2003 год.. Следва да се има предвид, че възражението на ответника [фирма] възлага на него тежестта за установяване на факта, че не е легитимиран да отговаря по предявения иск, а такова доказване той не е провел, като същевременно от данните по делото е видно, че не е оказал и съдействие на съда и на страната- ищец за представяне служебната документация за вътрешните реорганизации в системата на Б. и правоприемството между отделните поделения. При това положение, твърдението на жалбоподателя, че решението е недопустимо и това изисква касационният съд служебно да допусне касационно обжалване, е несъстоятелно.
Необосновано е искането на жалбоподателя за допускане на касация по чл. 280, ал. 1 , т. 1- 3 ГПК относно произнасянето на въззивния съд по въпроса за недопускане на работа на възстановения работник, в случая ищецът Д., поради противоречие с практикакта на ВКС, с установената от съдилищата практика и във връзка с точното прилагане на закона и развитието на правото. Градският съд е приел, че Д. се е явил пред работодателя, представляван от К. К. – директор на ЖП „Т. – П.” през ноември 2003 г., след получаване на съдебното съобщение, че е възстановен на работа и този факт косвено е потвърден по делото от самия директор – св. К.. Установен е и от разпит на свидетелите А. Д. и Е. М., установили също, че фактически не е бил допуснат до работа, поради отказа на св. К. да разреши този въпрос. Касае се за доказателствен извод на съда, който не може да бъде оспорван в производството по допускане на касация и който е съответен на установената съдебна практика, че е достатъчно възстановеният работник да се яви еднократно пред работодателя с искане и готовност за започване на работа, без да е необходимо ежедневно или системно да манифестира тази готовност, при наличие на първоначален отказ за допускане на работа от страна на работодателя.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд по гр. д. № 3940/2009 г. по жалбата на [фирма], [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: