1
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1095
гр.София, 07.10.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести октомври, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N3723 описа на ВКС за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 23.03.2015г. по гр.д.№ 118/2015г. на ОС Плевен , с което са отхвърлени искове с правно основание чл.262 КТ.
Жалбоподателят – М. П. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът – [фирма], чрез процесуалния си представител, в писмено становище моли да не се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от М. п.против „ПС-Г.“-Е. иск с цена 10800лв- – извънреден нощен труд и 1296лв.-извънреден дневен труд, за периода от 28.01.2011г. до 0.02.2014г.
Установено е по делото, че М. П. е работил при ответника на длъжност „пазач“ и месторабота- Плевен, Учебни корпуси на бивша Ш.“Х. Б., като между страните е уговорено, че работата се извършва при законоустановено работно време от 4 часа на денонощие, като режимът, сменността или други разпределения на времето се определя от работодателя. Установено е, че трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на страните, считано от 01.08.2013г.
Съдът е изложил съображения за това, че от представен по делото Правилник за вътрешния трудов ред на ответника, в текста на чл.24 ал.1 от който е предвидено, че работното време се изчислява сумирано и е с период на отчитане два месеца, като продължителността на работното време е до 12 часа на ден със седмична продължителност, която не надвишава 56 часа на седмица. Посочено е, че съгласно чл.24 ал.2 т.2, охранител с уговорена продължителност на работното време 4 часа е с 7 или 8 дежурства в месеца по 12 часа, като смените са от 8 до 20 часа и от 20 до 8 часа, а в отделен раздел е предвидено и полагането на извънреден труд само в изключение в един случай – за довършване на започната работа, която не може да бъде извършена през редовното работно време.
Съдът е приел, че по делото не са представени доказателства за полагането на извънреден труд по силата на заповед на работодателя, нито има отчетен иззвънред труд в специална книга по смисъла на чл. 149 КТ. Прието е, че ответникът не е представил дневник за ежедневното приемане и предаване на поста, като твърди, че същият е унищожен след прекратяването на договора между него и МО по охрана на обекта. Съдът е посочил, че дори ответникът умишлено да е възпрепятствал доказването, като не представя исканите дневници, за които ищецът твърди, че удостоверяват реалният начин за полагане на труд, съдът не може съгласно чл.161 ГПК да приеме за доказани фактите по исковата молба за положен извънреден труд, тъй като изводът следва да се формира с оглед на всички доказателства по делото, а последните не са еднозначни
Прието е, че от свидетелските показания не може да се установи с категоричност, че за целия период ищецът е работил по 192 часа месечно, както твърди в исковата молба, както и че е полагал осем смени в месеца от по 24 часа, както и че не са установени конкретните дежурства, полагани от ищеца и количеството часове на заетост, за да се установи наличие на извънреден труд и неговата стойност. При така установените обстоятелства съдът е счел за неоснователен предявения иск с правно основание чл.262 КТ.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: какви са правните последици от неизпълнение указанията на съда за представяне на доказателство, ако страната в която се намира, твърди че не съществува с оглед приложението на чл.190, ал.2, вр.чл.161 ГПК и как следва да се преценят свидетелски показания като способ за доказване на изънреден труд и ако има представени и писмени доказателства за това, то следва ли да се кредитират само те. Поддържа че са налице основания по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Представя решение от 01.02.2011г. по гр.д.№590/2010г.-ІІІг.о. на ВКС в което е прието, че за да се приложи последицита на чл.161 ГПК следва да има данни по делото, че документът действително съществува и решение от 27.03.2012г. по гр.д.№405/2011г. ІV г..о. на ВКС, в което е прието, че в тежест на работника е да докаже завишаване месечната продължителност на работното време, както и решение на първоинстанционен съд без отбелязване да е влязло в сила, поради което не следва да се съобразява при преценка за допустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. В обжалваното решение съдът е дал отговор на същите в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в представените от жалбоподателя решения, а именно че работникът е този , който следва да докаже полагането на извънреден труд с помощта на всички доказателствени средства. В случая жалбоподателят не е бил лишен от възможност да доказва полагането на извънреден труд както с гласни, така и с писмени доказателства, но не е провел успешно такова доказване, поради което предявените от него искове са отхвърлени.
Така установената практика не е противоречива, а и жалбоподателят не представя решения на съдилища , в които да е дадено противоречиво разрешаване на поставените от него въпроси. Същата не е и неправилна за да се налага да бъде коригирана като се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника разноски пред ВКС в размер на 650лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.03.2015г. по гр.д.№ 118/2015г. на ОС Плевен.
ОСЪЖДА М. П. М. да заплати на [фирма] сумата 650 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: