1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1096
София, 22.11.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 683/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. на з. и х., [населено място], подадена от пълномощника му юрисконсулт М. П., срещу решение №2192 от 22.11.2016 г. по гр. дело №3478/2016 г. на Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение №3171 от 18.04.2016 г. по гр. дело №3704/2015 г. на Софийския градски съд и касаторът е осъден да заплати на Н. З. Ж. по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 10163,15 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от противоправното поведение на служители на МЗХ (чрез въвеждане в заблуждение с оглед бъдеща замяна на земи с цел прекратяване по взаимно съгласие на договор за наем от 20.11.2000 г.) под формата на пропусната полза в размер на стойността на лавандулов цвят, която би била произведена за стопанската 2009/2010 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 19.11.2014 г., до окончателното й заплащане, както и по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати сумата от 3121,09 лв., представляваща законна мораторна лихва върху сумата от 10163,15 лв., изтекла за периода от 19.11.2011 г. до 19.11.2014 г. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 22.06.2013 г. решение от 27.03.2012 г. по гр. д. № 447/2011 г. на СГС е уважен, предявен от ищеца срещу МЗХ, частичен иск за сумата от 11000 лв., представляваща част от общо претендирана сума в размер на 60000 лв. на правно основание, тъждествено с това по исковете, предмет на настоящото съдебно производство. Според едното становище в съдебната практика при предявен частичен иск се формира сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите спорното материално право юридически факти, като страните по материалноправния спор са подчинени на субективните и обективните предели на установителното и регулиращо действия на силата на присъдено нещо относно материалните предпоставки, при чието проявление възниква предявеното пред съда материално право. Материалноправните възражения, отричащи възникването и съществуването на правопораждащите предявеното субективно право материални предпоставки, са преклудирани, като съдът е обвързан от обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по отношение основанието на иска. В съдебната практика обаче се поддържа и обратното становище, а именно че при уважен частичен иск съдът в последващ процес не е обвързан от приетите за установени със сила на пресъдено нещо правопораждащи частично предявеното спорно субективно право материални предпоставки. Ето защо въззивният съд е преценявал дали от събраните по настоящото съдебно производство доказателствени средства е доказано възникването на всички юридически факти, при чието проявление се поражда предявеното парично притезание. Прието е, че с исковете по настоящото съдебно производство е предявена останалата част от претендираното спорно материално право – обезщетение за пропуснати ползи за стопанските години 2008/2009 год. и 2009/2010 год. След пълен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства и доводи на страните е направен извод, че с поставеното изискване от служители на ответника за прекратяване на процесното наемно правоотношение като единствена и необходима материалноправна предпоставка за сключването на договор за замяна е налице противоправно деяние. От него са настъпили имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността в патримониума на ищеца да постъпи едно имуществено благо (реализиране на печалба от отгледан лавандулов цвят). По този начин е установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечитално-гаранционната отговорност на ответното министерство за противоправното действие на негови служители – по реда на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД. В процеса на доказване са установени от ищеца по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК – чрез пълно и главно доказване, всички материални предпоставки (юридически факти), обуславящи възникването и съществуването на предявеното спорно материално право. За основателно е прието релевираното в преклузивния срок – в отговора на исковата молба, правопогасително възражение за изтекла погасителна давност по отношение на паричното вземане, представляващо обезщетение за причинени вреди под формата на пропусната полза в размер на 11764,79 лв. за стопанската 2008/2009 год. При тълкуване на клаузата, уговорена в чл. 2 от процесния договор за наем, по правилата на чл. 20 ЗЗД – съобразно действителната воля на страните, следва извод, че по това облигационно правоотношение в термина „стопанска година” е вложен установеният в определителната разпоредба на § 2, т. 3 от ДР на ЗАЗ смисъл – това е периодът от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година. Макар и противоправното деяние да е извършено най-късно през 2006 г. с приемане на предложението за прекратяване на процесния договор за наем, процесните вредоносни последици настъпват при изтичането на всяка една от уговорените стопански години. За да възникне фактическият състав на непозволеното увреждане, е необходимо в пряка причинно-следствена връзка вредите да са настъпили вследствие на конкретно увреждащо действие и именно когато се прояви вредоносният резултат, настъпва непозволеното увреждане. В този момент възниква и субективното право на увредения да претендира обезщетение за причинените му имуществени вреди. В този смисъл, когато причинените имуществени вреди са под формата на пропусната полза, изразяващи се в невъзможността земеделският производител да придобива сигурен доход от произведената земеделска продукция през всяка една от стопанските години, какъвто е настоящият случай, вредоносните последици ще настъпват в края на всяка една от уговорените стопански години – едва след приключването на съответната стопанска година ще се установи дали е настъпило увреждането под формата на пропусната полза и размерът на обезщетението за неговата обезвреда. Именно в този момент може да се установи дали невъзможността за придобиване на доход от естествения плод, който би се събрал от наетата нива, е вследствие единствено на противоправното поведение на служители на ответното министерство. Ако се установи, че в съвкупния съпричинителен процес е налице и друга причина, вкл. и обективна (напр. от въздействието на природните сили насажденията биха били унищожени през някой от стопанските години), ще отпадне гаранционно-обезпечителната отговорност на министерството, тъй като ще бъде прекъсната пряката причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. В случая паричното вземане, представляващо обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи за стопанската 2008/2009 г. в остатъчния размер от 11764,79 лв., е погасено с изтичане на уредената в чл. 110 ЗЗД обща (5-годишна) погасителна давност, поради което този иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Главното парично задължение е покрито с изтеклата обща погасителна давност, погасено по давност е и акцесорното парично задължение, представляващо законна мораторна лихва – арг. чл. 119 ЗЗД, предписващ, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Поради тези правни съображения трябва да бъде отхвърлен и акцесорният иск за заплащане на законната мораторна лихва върху сумата от 11764,79 лв. – обезщетение за причинени вреди под формата на пропуснати ползи за стопанската 2008/2009 г., изтекла за периода от 19.11.2011 г. до 19.11.2014 г.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи, следва частично да бъде уважен предявеният главен иск за заплащане на сумата от 10163,15 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи за стопанската 2009/2010 г. (изискуемостта на това парично притезание възниква на 01.10.2010 г., поради което към момента на подаване на исковата молба – 19.11.2014 г., по отношение на това вземане не е изтекла уредената в чл. 110 ЗЗД 5-годишна погасителна давност). Тъй като при причиняване на непозволено увреждане делинквентът или правният субект, който носи гаранционно-обезпечителна отговорност за неговото виновно противоправно деяние, какъвто е настоящият случай, изпада в забава от момента на непозволеното увреждане, без да е необходимо отправяне на покана – чл. 84, ал. 3 ЗЗД, ответното министерство дължи законна мораторна лихва върху сумата от 10163,15 лв., изтекла за исковия период – от 19.11.2011 г. до предявяване на исковата молба на 19.11.2014 г.
Ответникът по касационната жалба Н. З. Ж., със съдебен адрес [населено място], оспорва жалбата.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: какъв е давностният срок за погасяване на вземанията за непозволено увреждане когато вредите настъпват периодично; има ли решението по първоначалния частичен иск сила на присъдено нещо за правопораждащите факти и дължат ли се лихвите за три години преди предявяването на иска или от датата на непозволеното увреждане. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посочено е ТР №1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №2192 от 22.11.2016 г. по гр. дело №3478/2016 г. на Софийския апелативен съд. Повдигнатите въпроси са неотносими. Те не са обусловили крайното решение. Това е така, защото въззивният съд не е приел, че вредите настъпват периодично, а че едва с проявлението на вредоносния резултат има непозволено увреждане и от този момент възниква и субективното право на увредения да претендира обезщетение за причинените му вреди. В съдебната практика има и становище, че при уважен частичен иск съдът в последващ процес не е обвързан от приетите за установени със сила на пресъдено нещо правопораждащи частично предявеното спорно субективно право материални предпоставки, поради което в случая не следва да се приема във вреда на ответника по иска, че същият е обвързан от влязлото в сила решение по частичния иск. По тази причина въззивният съд е преценявал дали от събраните по настоящото съдебно производство доказателствени средства е доказано възникването на всички юридически факти, при чието проявление се поражда предявеното парично притезание. Прието е, че лихвите за забава се дължат от момента на непозволеното увреждане, без да е необходимо отправяне на покана – чл. 84, ал. 3 ЗЗД и са присъдени такива за период от три години преди подаването на исковата молба, които не са погасени по давност/чл. 111, б. ”в” ЗЗД/.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят 1 000 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2192 от 22.11.2016 г. по гр. дело №3478/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. на з. и х., [населено място], да заплати на Н. З. Ж., със съдебен адрес [населено място], 1 000 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.