О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1097
София, 4.09. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори септември, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 455 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. Ш. М. от гр. А., ч. процесуалния му представител адв. Р от АК- П. , против въззивно решение № 263 от 20.08.2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа за 2007 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение № 1622/08.10.2007 г. по гр.д. № 2279/2006 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД, за сумата от 11 316 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат на деликт и искът в този размер е уважен, като в останалата му обжалвана част първоинстанционното решение е оставено в сила.
Касаторът – ответник в производството по делото, поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано, поради което моли, то да бъде отменено и да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като за противоречива практика са приложени Постановление № 1/1979 г. на ПВС, решение № 3* от 13.12.1977 г. по гр.д. № 1373/1977 г. на ВС, І г.о., решение № 1* от 09.05.1968 г. по гр.д. № 291/1968 г. на ВС, І г.о., решение № 7 от 13.06.1960 г. на ВС по гр.д. № 3079/1960 г., ІV г.о., решение № 131 от 01.11.1967 г. на ОСГК на ВС по гр.д. № 99/1967 г., решение № 6 от 08.01.1973 г. на ВС по гр.д. № 2384/1972 г., І г.о. В изложението посоченият материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, е за наличието на съпричиняване от страна на ищеца и в резултат на това редуциране на присъденото обезщетение за имуществени вреди. Като процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора е посочен необсъждането на събраните по делото доказателства при условията на чл. 188 ГПК/отм./, по които въпроси се е произнесъл съдът в обжалваното въззивно решение, чието разрешение е различно в цитираните по-горе съдебни актове на касационната инстанция.
Ответникът по касационната жалба „С”О. гр. П., ч. процесуалните си представители адв. А от АК-София и С. С. от АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за неоснователност на искането за допускане на разглеждането й, тъй като не са налице релевираните касационни основания за допустимост по чл. 280, ал. 1 ГПК, като по същество я оспорват и като неоснователна – не са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по оценяем в пари иск, обжалваният интерес е над 1000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочат и трите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, както и трайно установената съдебна практика. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото ч. това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото.
В случая като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е представено Постановление № 1/1979 г. на ПВС, което обаче е неотносимо по спора, тъй като се отнася до някои въпроси за неоснователното обогатяване, а не за последиците от деликта, какъвто е настоящия спор, поради което не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради противоречието му със задължителната практика на касационната инстанция.
Представени са и пет решения на ВС, които не обуславят трайна съдебна практика, поради което основанието за допускане на касационното обжалване следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос за отчитане наличието на съпричиняване при деликта е значим за изхода на спора, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика във връзка с приложението на чл. 45, вр. с чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В обжалваното решение въззивният съд след като е обсъдил събраните по делото доказателства при условията на чл. 188, ал. 1 ГПК/отм./ е приел, че в случая не е налице съпричиняване от страна на ищеца. Този въпрос лежи на плоскостта на доказването, което с оглед разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./ е в тежест на ответника и той не е доказал това обстоятелство. Съдът е приел също така, че по делото безспорно е установено виновно противоправно поведение от страна на ответника/предизвикал ПТП след употреба на алкохол, за което е бил осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 212/2006 г. на Габровския районен съд/, причинени са материални вреди – тотална щета на товарен автомобил „М”, както и установена причинна връзка между тях. Доколкото съдът е разгледал всички допустими и относими по спора доказателства, свързани с реално претърпяната щета в резултат на деликта, размерът на обезщетението е определен съобразно тях. В този смисъл е и представената съдебна практика, която сочи на същия подход при определяне размера на обезвредата за имуществени вреди.
Що се отнася до поставения процесуалноправен въпрос касаещ необсъждането на събраните по делото доказателства при условията на чл. 188 ГПК/отм./, настоящата инстанция намира, че това твърдение касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а не може да аргументира приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посочените решения на ВС не опровергават изводите на въззивния съд, изложени в обжалваното решение. Те се отнасят до конкретни случаи, които дори и при идентичност на правното основание – чл. 45 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, крайните изводи в тях са повлияни от различните фактически обстоятелства и тяхната конкретна преценка от съда, но не обосновават противоречива съдебна практика. Направените доводи от касатора като цяло обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество, едва след допускане на решението до касационно обжалване.
Както се посочи по-горе твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, което основание за допускане до касация е релевирано бланкетно. Такова обаче би било налице, ако произнасянето на съда по този въпрос би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай.
Утвърждаването на принципа за справедливо и точно разрешаване на всеки спор не се извършва ч. обжалване на всички въззивни решения, а се осъществява ч. еднаквото и безпротиворечиво прилагане на относимите правни норми.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 263 от 20.08.2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа за 2007 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, 4 с-в, по касационна жалба с вх. № 4* от 14.10.2008 г. на Б. Ш. М. от гр. А..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: