4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1098
гр. София, 23.09.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3941 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община против решение от 17.02.2014 г., постановено по гр.д.№ 4069/2013 г. от ІV-Б състав на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е процесуално допустима и е подадена в срок.
С обжалваното решение, СГС е приел, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответната Столична община в качеството й на юридическо лице. Съдът е приел, че Столична община отговаря по чл. 49 ЗЗД за действията и бездействията на своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейни задължения, вменени й от закона. В конкретния казус се претендират вреди, настъпили в резултат на ухапване от безстопанствени кучета на 20.12.2010 г., за които ищецът твърди, че се намират в причинна връзка с противоправно бездействие на общината – неизпълнено законово задължение за решаване на проблема с безстопанствените кучета. Подобно законово задължение е закрепено в разпоредбите на глава Пета от Закона за защита на животните /ДВ, бр. 13/8.02.2008 г., в сила от 31.01.2008 г./. В ЗЗЖ са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът предвижда, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти /чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ/. Анализът на законовата уредба сочи по недвусмислен начин, че основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти – чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Това изключение може да се прилага само до изтичане на срока по § 5 от ПЗР на ЗЗЖ, продължен с § 17 от ЗИДЗЗЖ /ДВ, бр. 92/2011 г./, съгласно която разпоредба в срок до 31.12.2015 г. общинските съвети и кметовете на общини осигуряват настаняването на безстопанствените животни в приютите по чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ. Същевременно, рискът от използването на това изключение е изцяло в тежест на общината – същата може да го използва, но следва да гарантира за неагресивното поведение на кучетата, тъй като същите се считат под неин надзор съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ. Ако такова агресивно поведение е било проявено, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти.
Съдът е приел също така, че обстоятелството, че кучето е безстопанствено не е оспорено от ответника в отговора по чл. 131 ГПК, поради което направеното с въззивната жалба възражение е преклудирано и не следва да се обсъжда. Същото е и неоснователно, тъй като липсата на стопанин е отрицателен факт и не подлежи на доказване от този, а положителният че кучето е имало стопанин, което ответникът не е направил в настоящото производство.
Въз основа на горните изводи, състава на въззивния съд е приел, че иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди /в която част се обжалва пред касационната инстанция, доколкото само в тази част подлежи на касационно обжалване/ е основателен и е присъдил обезщетение в посочения в решението размер.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че въззивния съд се е произнесъл по правни въпрос, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Първия правен въпрос е относно съдържанието, смисълът, значението и целта на регламентираните в ЗЗЖ задължения на общинската администрация по отношение на популацията на безстопанствените кучета. Твърди се, че по този въпрос е налице противоречие на възприетото от въззивния съд с практиката на ВКС, въпросът е противоречиво разрешаван от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона. Решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК, в които да е възприето различно от разрешението на въззивния съд, не се сочат, напротив, представените решения на ВКС съответствуват по отношение на възприетото от страна на въззивния съд относно ангажирането на отговорността на общинската администрация за вреди, причинени от ухапване от безстопанствени кучета. Така даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 639/02.07.2009 г. по гр. дело № 2398/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 383/27.07.2010 г. по гр. дело № 424/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 279/28.09.2011 г. по гр. дело № 1533/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 324/28.07.2011 г. по гр. дело № 924/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 262/11.05.2010 г. по гр. дело № 1155/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 973/23.02.2010 г. по гр. дело № 4462/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са израз на задължителната практика на ВКС, формирана именно по въпросите за отговорността на общината по чл. 49 от ЗЗД за вреди, причинени при нападения и ухапвания от безстопанствени кучета. Поради това не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид съобразяването на въззивното решение с посочената задължителна практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, не е налице е и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – поради твърдяното противоречиво разрешаване на изведения правен въпрос с представените (в преписи), влезли в сила първоинстанционни решения на СРС, въззивни решения на СГС, както и решения на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., които не съставляват задължителна практика за първоинстанционните и въззивните съдилища.
По втория процесуален въпрос, касаещ тежестта от доказването на обстоятелството, че кучетата, нападнали ищцата по делото са безстопанствени, решаващия извод на въззивния съд в тази насока е, че ответникът не е направил оспорване на това обстоятелство с отговора на исковата молба, същото е преклудирано и не следва да се обсъжда, доколкото този довод е направен едва с въззивната жалба. В тази насока, поставения правен въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК, доколкото решаващия извод на въззивния съд по отношение на приемането за установен този факт е друг, различен от контекста на поставения правен въпрос.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания по допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 17.02.2014 г., постановено по гр.д.№ 4069/2013 г. от ІV-Б състав на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.