О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София, 12.01.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 2117 по описа за 2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат И. Д. срещу решение № 527/23.03.2015 г. на Пловдивски окръжен съд /ПОС/, въззивно отделение -V състав по гр.д. № 2155/2014 г. с допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива му с решение № 434/28.03.2016 г. Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмено възражение и изложения на основания за недопускане на касационно обжалване.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т.1 и т.2 ГПК, поради следните съображения:
С обжалваното решение при поправена очевидна фактическа грешка в диспозитива му, ПОС е отменил решение на Пловдивски районен съд /ПРС/ и вместо него е постановил друго, с което е признато за установено по отношение на [фирма], съдружниците К. Л. М. и М. Р. М., че дължат солидарно на [фирма] сумата 21343.20 лв., представляваща обезщетение вместо изпълнение по договор за заем за послужване за доставени, но невърнати 59287 кг пшеница по фактура № [ЕГН]/12.03.2009 г. със законна лихва, за които суми е издадена заповед № 734/09.02.2009 г. от ПРС по ч.гр.д. № 12366/2008 г. Решението е постановено след решение на ВКС № 80/25.06.2014 г., обезсилващо предходно въззивно решение на ПОС и връщащо делото за ново разглеждане от ПОС. В това решение ВКС е приел, че в производството по предявения иск по чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимостта на вземане, за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение, ищецът е уточнил с молба от 17.07.2012 г., че отношенията между страните са по заем за послужване, с което уточнение въззивният съд не се е съобразил при постановяване на решението си, произнасяйки такова за дължимост на вземането от продажба. При новото разглеждане от ПОС е постановено уважително решение на предявения установителен иск след отмяна на първоинстанционното уважително такова, но за дължимост на вземане за обезщетение вместо изпълнение по договор за заем за послужване, а не като първоинстанционното решение за дължимост на вземането от продажба. ПОС е приел, че отношенията между страните са по заем за послужване и СД и съдружниците му дължат солидарно на [фирма] сумата 21343.20 лв., представляваща обезщетение вместо изпълнение по договор за заем за послужване за доставени, но невърнати 59287 кг пшеница по фактура № [ЕГН]/12.03.2009 г. В решението си ПОС е посочил, че се произнася по въззивна жалба на [фирма] след решение на ВКС, обсъдил е всички събрани по делото доказателства – фактури, ССЕ и С., свидетелски показания и уточнителната молба, несъобразена при предходното въззивно произнасяне, относно заемните правоотношения между страните. С оглед на така изброените доказателства, ПОС е приел, че с три броя кантарни бележки СД е получило от [фирма] общо 71060 кг пшеница, без да е сключен писмен договор за това, без тази пшеница да е върната в количество други зърнени продукти – царевица, ечемик или трици или при невъзможност за това да е заплатена, като са останали невърнати от това количество и незаплатени 59287 кг пшеница на стойност 21343.20 лв., за която сума предявеният установителен иск е основателен и която сума представлява обезщетение вместо изпълнение по договор за заем за послужване. Изложени са подробни съображения за доставеното количество пшеница, частични плащания, констатирани и от вещото лице по допусната ССЕ, гласните доказателства за това и издадените фактури във връзка с правоотношенията между страните. С така изложените мотиви съдът е обсъдил и се е произнесъл по всички възражения във въззивната жалба, макар формално да не е посочил кои от тях са основателни и кои неоснователни. Уважителното първоинстанционно решение за дължимост на вземането от продажба е отменено и е постановено ново уважително решение за дължимост на вземането за обезщетение вместо изпълнение по договор за заем за послужване.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай в изложението към касационната жалба се поддържат доводи за недопустимост на въззивното решение, постановено при изменение на исковата молба след подаването й в заповедно производство, което е недопустимо съгласно ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Визира се и произнасянето от въззивния съд не като въззивен, а като първоинстанционен такъв, без да са разгледани възраженията и оплакванията във въззивната жалба, както и приложенията на ЗСТЗ, каквито са указанията на ВКС.
Няма данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, както се поддържа в касационната жалба, доколкото с цитираната от ПОС уточнителна молба от 17.07.2012 г. се визира пояснение на отношенията между страните, не се изменят фактите релевантни за тази облигационна връзка, нито цената на вземането, материализирано с едни и същи кантарни бележки. В този смисъл не е налице хипотеза на недопустимо изменение на основанието на иска, визирана в мотивите към т.11б от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС и обуславяща недопустимост на въззивното решение, както твърди касаторът. Касае се само за пояснение на облигационните отношения между страните, съобразено от съда с оглед събраните по делото доказателства за наличието на такава връзка. Не сочи на явна недопустимост и произнасянето от ПОС като първоинстанционен съд, както се твърди в касационната жалба и без наличие на отменителен диспозитив, доколкото несъответствието между мотивите и диспозитива е изправено в постановено решение № 434/28.03.2016 г. за поправка на очевидна фактическа грешка. Формулираните въпроси, за които се поддържа допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК са свързани с произнасянето от въззивният съд по исканията и възраженията на страните при изложените мотиви за това, съобразяване с указанията на ВКС за преценката на сключената между страните сделка и приложението на чл.28 ЗСТЗ, доказателственото значение на представените по делото фактури и значението на доказателствата, въз основа на които ПОС е приел определена фактическа обстановка. Въпросите са във връзка със спора, но са некоректно поставени и фактологично обусловени като разрешение, поради което цитираната съдебна практика, обективирана в решения на ВКС не обуславя наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК. Както се посочи по-горе формално ПОС не е посочил кои от оплакванията са основателни и кои не като въззивен съд, но е разгледал всички доводи и събрани по делото доказателства и по същество е изложил съображения за същите, както и конкретно за доказателствата с оглед, на които е приел наличието на правоотношенията между страните като такива по заем за послужване. Вярно е, че не са изложени изрични съображения за преценка на липсата на писмена форма на договорните отношения между страните, изискуема от ЗСТЗ, каквито са указанията на ВКС, посочено е само, че писмен договор между страните не е приложен. Следва да се посочи, че съгласно решение № 71/22.06.2009 г. по т.д. № 11/2009 г. на І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност и това е едно от различията между търговското и гражданското право, където нищожността настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право, неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката изисква по арг. от чл.293 ал.3 ТЗ оспорване на действителността на сделката. Или нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ – “страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението”. В настоящия случай, търговската сделка по заем за послужване със зърно не е нищожна, макар и да не е била сключена в изискуемата се от закона към този момент писмена форма /чл.28 ЗСТЗ – законът е отменен с бр.57 на ДВ от 28.07.2015 г./, тъй като от поведението и позициите на страните, въз основа на доказателствата по делото, следва, че страните не са оспорвали действителността й. В този смисъл постановеното от ПОС решение като краен резултат не е в противоречие, а е в съответствие с приетото от ВКС по приложението на чл.293 ал.3 ТЗ и конкретно относно тълкуване на правната уредба, свързана с изискването на чл.293 ТЗ за формата на търговската сделка и последиците от липсата й в цитираното решение, постановено по реда на чл.290 ГПК и задължително в тълкувателната си част за долустоящите на ВКС съдебни инстанции /мотиви към т.2 от ТР № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Ето защо и по този въпрос не е налице допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, както поддържа касаторът. По въпросите за доказателствената сила на процесните фактури следва да се посочи, че съдът е основал фактологичните си изводи не само на фактурите, но и на други изброени доказателства – писмени и гласни, поради което за разрешението и на тези въпроси, така както са поставени в изложението, не е налице допълнителен критерий за селекция, обусловен от приложените решения на ВКС, постановени по обективно неидентични казуси и доказателства.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ПОС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски, тъй като ответникът по касационната жалба не претендира такива, нито има доказателства да е сторил разноски пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № № 527/23.03.2015 г. на Пловдивски окръжен съд, въззивно отделение -V състав по гр.д. № 2155/2014 г. с допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива му с решение № 434/28.03.2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.