3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София, 17.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1221 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.250 и чл.248 ГПК.
Образувано е по две молби вх. № 9698 и № 9701, подадени от Ф. и П. К. по пощата на 08.11.2018 г.
Молителите искат да бъде допълнено определение № 457 от 12.10.2018 г. по настоящото дело, постановено в производство по чл.288 ГПК, като съдът се произнесе изрично по искането им за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, както и по четвъртия въпрос в изложението към жалбата, свързан с това дали съдът може да се произнесе по представени, но неприети писмени доказателства. Развиват съображения, че в процесуалния закон не се съдържа изискване за мотивиране на посоченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.2 ГПК и съдът служебно следва да се произнесе по него.
С втората молба се иска изменение на определението по чл.288 ГПК в частта за разноските. Молителите били осъдени да заплатят разноски в размер на 700 лв., без да има изрично искане от насрещната страна за присъждането им и без да е ясно за какво точно са направени. Освен това производството било по иск за делба и затова следвало да останат в тежест на страната, която ги е направила. Касационното обжалване не било допуснато, затова нямало основание за присъждане в полза на ответниците на целия адвокатски хонорар. Освен това съдът не се произнесъл по направеното от тях още в касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Ответниците Д. М. Б., Н. М. Б. и М. М. Г. оспорват молбите. Считат, че първата молба по същество съдържа искане за изменение на определението по чл.288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване, а това е недопустимо съгласно чл.253 ГПК. Затова молбата следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима, евентуално – да бъде оставена без уважение като неоснователна. По втората молба считат, че разноските правилно са присъдени и в тази част липсва основание за промяна на атакуваното определение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Двете молби са подадени в законния едномесечен срок, поради което са процесуално допустими.
Неоснователно е искането за допълване на определението по чл.288 ГПК. Касационното производство се състои от две фази – по допускане на касационно обжалване и фаза по същество. Предмет на първата фаза е преценката дали подадената касационна жалба отговаря на предвидените в закона критерии, за да може да бъде разгледана по същество от ВКС. Когато ВКС не допуска касационно обжалване, той се произнася с окончателно определение, което влиза в сила и препятства възможността за достигане на делото до втората фаза на касационното производство. Определението, с което не се допуска касационно обжалване, изчерпва цялото искане на жалбоподателя за първата фаза на касационното производство и затова не подлежи на допълване по реда на чл.250 ГПК. Да се приеме обратното, означава да се допусне друг резултат по първата фаза, с което на практика да се отмени първоначалното определение по чл.288 ГПК, а това е недопустимо.
Неоснователно е и искането за изменение на определението по чл.288 ГПК в частта за разноските. Осъждането на молителите да заплатят разноски в размер на 700 лв. за касационното производство е закономерен резултат от недопускането на касационната им жалба до разглеждане по същество, тъй като в този случай ответниците имат право на разноски – чл.78, ал.3 ГПК. Разноските са своевременно поискани с отговора на касационната жалба. Своевременно са представени и доказателства за заплащането им – договор за правна защита и съдействие от 08.03.2018 г., в който е отбелязано, че сумата от 700 лв. адвокатско възнаграждение е заплатена в брой, като в тази част договорът има характер на разписка. Неоснователен е доводът на молителите, че тъй като делото е за делба, разноските остават за страните така, както са направени. Въпреки особеностите на делбеното производство, включително и в частта за разноските, запазен е принципът, че при обжалване на решението по допускане или по извършване на делбата страните дължат разноски по чл.78, ал.1 или ал.3 ГПК в зависимост от изхода на делото – т. 9 на ППВС № 7/1973 г.; определение № 4/06.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г. на ВКС, II ГО; определение № 255/09.10.2013 г. по гр. д. № 563/2012 г. на ВКС, I ГО; определение № 47/29.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6919/2014 г. на ВКС, I ГО и др. Неоснователно е и направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Материалният интерес по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения се определя в случая от цената на двата дяла, разпределени от съда по реда на чл.292 ГПК /отм./ – 17240 лв. При този интерес минималният размер на адвокатското възнаграждение е 1047 лв. Претендираната от ответниците и присъдена от съда сума е под този размер – 700 лв. и не подлежи на намаляване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадените от П. Г. К. и от Ф. Д. К. молби вх. № 9698 и №9701 от 08.11.2018 г. за допълване на определение № 457 от 12.10.2018 г. по гр. д. № 1221/2018 г. на ВКС, I г.о. по реда на чл.250 ГПК и за изменението му в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: