4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София, 05.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5343 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. Б., представлявано от управителя Т. А. Щ., чрез процесуалния му представител адв. Б. В., против въззивното решение № V-51 от 31 май 2014 г., постановено по в.гр.д. № 729 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2014 г., с което са потвърдени решение № VІІІ-2 от 2 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 3146 по описа на районния съд в гр. Бургас за 2013 г. за осъждане на касатора да заплати на Г. Г. Т. от [населено място] сумата от 50 хиляди лева и на З. П. Х. от [населено място] сумата от 30 хиляди лева на основание чл. 200, ал. 1 КТ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на бащата и съпруга им Г. Г. Х., и е отхвърлено възражението на дружеството за прихващане на сумата от 527,70 лева, дължими поравно от Т. и Х. за заплатени разходи за погребението на наследодателя им, и допълващото го решение № VІІІ-372 от 17 февруари 2014 г. по същото въззивно гражданско дело за присъждане в полза на Т. и Х. и законната лихва върху главницата от датата на смъртта на наследодателя на ищците.
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неизяснен е останал механизмът на настъпване на самата злополука, а събраните при разследването доказателства са недостатъчни по обем и тълкувани превратно от органите на РУ „СО” – не са съобразени констатациите на разследващите органи на мястото на злополуката и съставената медицинска документация във връзка с лечението на пострадалия в Швейцария, не са анализирани събраните по следственото дело доказателства и окончателният прокурорски акт, както и издаденото удостоверение от личния лекар на починалия. Подчертава се, че пострадалият е страдал от анкилозиращ спондилит, изразяващ се в прогресираща скованост и ограничени движения в целия гръбначен стълб, и това заболяване е станало причина за определяне на трайна инвалидност от 58% с решение на ТЕЛК от 2008 г., но пациентът не е провеждал постоянно лечение за него, а заболяването би могло да е от съществено значение за настъпването на трудовата злополука, тъй като загубилият подвижността си гръбнак променя структурата си и става чуплив и уязвим на счупване при травма най-често в шийната част на гръбначния стълб. Пострадалият е страдал още и от хипертонична болест, лекувана неадекватно и нередовно, неинсулинозависим захарен диабет, също неадекватно контролиран, глаукома и катаракта на очите, като всички тези заболявания са вероятна първопричина за настъпване на злополуката, което би станало причина тя да не бъде призната за трудова. Сочи се, че пострадалият не е живял съвместно с ищцата Х. повече от десет години, а ищцата Т. е създала семейство и се е отделила от дома и грижите на родителите си, което следва да се съобрази при определянето на справедлив размер на обезщетението. Следва да се съобрази още липсата на каквато и да е вина или извършено нарушение от страна на работодателя. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците Г. Г. Т. и З. П. Х. – двете от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. И., в отговор на касационната жалба сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Предвид наличието на разпореждане на надлежния орган и липсата на данни и твърдения работодателят да го е обжалвал в предвидения по закона срок, съдът приема, че всички възражения за отричане на характера на злополуката като трудова са преклудирани и не следва да бъдат разглеждани допълнително в контекста на настоящото съдебно производство, а особеното мнение от страна на служителите на работодателя е без значение, след като РУ „СО” е възприело крайния извод за наличие на трудова злополука и той не е бил оспорен по надлежния ред. Допълнено е, че дори да е извършено престъпление, довело до смъртта на пострадалия, това не би освободило работодателя от отговорността за заплащане на обезщетение, тъй като работодателят отговаря спрямо работника винаги, когато е доказано неговото увреждане, довело до смърт, настъпила при и по повод изпълнение на служебните му задължения, а в случай на извършено престъпление при влязла в сила присъда за виновно поведение на пряк причинител на увреждането наследниците на пострадалия биха имали право на избор към кого да насочат иска за обезщетение. Счетено е, че заболяванията на пострадалия не влияят върху възникването на обективната безвиновна отговорност на работодателя, а върху размера й оказва влияние единствено поведението на работника при допусната груба небрежност, което не е установено в спора. Не са приети възраженията на работодателя по справедливия размер на обезщетенията на ищците.
К. съд приема, че поставеният от касатора правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване.
Поставя се правният въпрос следва ли в съдебното производство да се обсъдят и съобразят обстоятелства, неизяснени от органите на РУ „СО” при извършено разследване на трудова злополука, но установени в хода на последвало съдебно производство и с оглед влязло в законна сила разпореждане, с което станала злополука е приета за трудова такава. С решение № 109 по гр.д. № 622/2011 г., ІV г.о., ВКС при отговора на въпроса какъв е начинът за доказване на трудовата злополука, приема, че в съгласие с други обвързващи решения на ВКС (решение № 319 по гр.д. № 204/2009 г., ІІІ г.о. и решение № 31 по гр.д. № 1894/2009 г., ІV г.о.) следва да се приеме, че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Съдът обвързващо приема, че установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран, а предвидената в чл. 57 и сл. от Кодекса за социално осигуряване процедура по деклариране, разследване и квалифициране на злополуката като трудова, детайлизирана в Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, обуславя наличието на елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по смисъла на чл. 200 КТ. Прието е, че липсата на разпореждане по смисъла на чл. 60, ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебно производство. По смисъла на изложеното разбиране, не само установяването на трудовата злополука не може да стане в рамките на гражданския съдебен спор, но влезлия в сила индивидуален административен акт за наличието на трудова злополука обвързва работодателя и пострадалия (респективно неговите наследници) относно осъществяването на факта на трудовата злополука. След влизането в сила на този индивидуален административен акт, той може да бъде атакуван инцидентно пред гражданския съд само относно неговата валидност, както разпорежда чл. 17, ал. 2 ГПК, но съдът не е компетентен да се произнася по неговата законосъобразност, ако бъде противопоставен на страна, която е била участник в административното производство, където е следвало да бъдат изложени всички нейни възражения. Тъй като в случая с поставения въпрос всъщност се цели оспорване законосъобразността на съответното разпореждане по реда на КСО, касационният съд приема, че отговорът на спорния въпрос е ясен съобразно по-горе изложените принципи, което води до извода за липса на основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по единствения поставен от касатора правен въпрос.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № V-51 от 31 май 2014 г., постановено по в.гр.д. № 729 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: