О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№11
гр. София, 07.01.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 3201 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК
Обжалвано е решение №2340 от 16.04.2018г. по гр.д. № 4364/1995г. на Софийски градски съд, ІІ-а отд., с което е отхвърлен предявения от К. К. Д., Д. И. Д. и В. И. Д. /правоприемници на първоначалните ищци Л. П. Д. и И. Д. Д./ против П. Н. П., Е. Н. Д. /двамата правоприемници на първоначалните ответници К. Г. Д. и Н. П. Д./, Столична община и Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск по чл. 7 ЗВСОНИ за установяване нищожност на договор от 01.08.1961г. за покупко-продажба на апартамент в [населено място], на [улица], ет.2, с площ 75,37 кв.м., заедно с мазе и таван, както и съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото, поради нарушения на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните съвети от 1957г., а именно: липса на валидно наемно правоотношение, липса на съгласие на другите наематели за продажба на апартамента, както и използване на партийно положение.
Касационната жалба е подадена от ищците К. К. Д., Д. И. Д. и В. И. Д. чрез пълномощника адв. Н.. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно и необосновано. За допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК очевидна неправилност. Твърди се, че решението е постановено върху неправилно обсъждане на доказателствата и изцяло почива на предположения.
Ответникът П. Н. П., чрез пълномощника адв. И., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Останалите ответници не са представили отговори.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск по чл.7 ЗВСОНИ и се разглежда пред Софийски градски съд по реда на чл. 208 ГПК/отм./, в редакцията преди изменението в ДВ бр. 124/1997г. С решение от 02.05.1997г. е отменено решението на Софийски районен съд по гр.д. № 1064/1993г. и е даден ход на делото за разглеждане по същество. След събиране на доказателства е постановено обжалваното решение за отхвърляне на иска.
Ищците са наследници на И. Д. С., който е бил собственик на жилището, отчуждено по ЗОЕГПНС и продадено от държавата на първоначалните ответници К. и Н. Д. с договор от 01.08.1961г. Поддържа се от ищците, че договорът е нищожен поради използване на партийното положение на приобретателя, както и поради противоречие със закона и по-конкретно, че не е съществувало валидно наемно правоотношение с купувачите и поради липса на съгласие на другата наемателка в имота.
Атакуваният договор за продажба е сключен при действието на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните съвети от 1957г. В доклад на зам.председателя на ИК на СГНС от 17.01.1961г. до ИК на СГНС, е посочено, че Комисията за разпореждане с държавни жилища дава съгласие жилището да се продаде на К. Д. и Н. Д., които са наематели на две стаи от апартамента. В решението на ИК на СГНС за извършване на продажбата, е посочено, че се запазват жилищните условия на наемателката С. А., която не е дала съгласие за извършване на продажбата. Установено е по делото, че в преписката за продажбата не се съдържа настанителна заповед, както и че архивите за наемните преписки и досиета не са предадени в цялост на районната администрация при извършените административно-териториални промени в [населено място]. При тези обстоятелства за установяване на съществувалото наемно правоотношение са събрани гласни доказателства – показанията на свидетеля И., които съдът е кредитирал като обективни и отразяващи непосредствени възприятия. Свидетелят е приятел на сина на ответниците от детските години, живеел наблизо и разказва, че първоначално ответниците живеели в апартамента под наем в една стая, за която плащали наемна цена.
При преценка на визираните от ищците пороци на сделката, обуславящи основателността на иска по чл.7 ЗВСОНИ, съдът е намерил, че такива не са налице.
Разпоредбата на чл.5, ал.2 от Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните съвети /обн. Изв. Бр. 30/1957г./, в приложимата редакция, изисква държавните жилища, в които има настанени наематели, да се продават само на наемателите или на лица, които са постигнали споразумение помежду си и със съответния изпълком на народния съвет относно преминаването им в друго жилище. В случая това условие е спазено видно от данните в доклада от 17.01.1961г., където изрично се сочи, че купувачите са наематели на две стаи, както и от показанията на разпитания свидетел.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от посочената Наредба когато жилището се обитава от двама и повече наематели, при искане същото да бъде закупено от един от обитаващите го наематели, продажба се допуска при съгласие на останалите наематели или след като на последните се предостави равностойно жилище. Според данните в преписката, в случая другата наемателка С. А. не е дала съгласие за продажбата на имота, но в решението на ИК на СГНС е посочено, че жилищните й условия се запазват. Така че, липсата на съгласие за извършване на продажбата е ирелевантна, защото правата на наемателката са запазени.
Използването на служебно и на партийно положение при сключване на сделката съдът е намерил за недоказано. Няма данни към момента на провеждане на процедурата по продажбата на жилището купувачите да са заемали положение, което да им дава някакви властнически правомощия, няма данни и за партийната им принадлежност. Двамата купувачи са били съответно преподавател във Военна Академия „Г.С.Р.“ и счетоводител в РПК „Н.“. Кандидат-купувачът е посочил, че е политзатворник, но това не обосновава злоупотреба, защото самата Наредба /в чл.11, ал.2,б.”а” / отдава значение на това качество при степенуване на кандидатите.
По тези съображения е отхвърлен искът по чл. 7 ЗВСОНИ.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Основанието „очевидна неправилност” по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК предполага порок на обжалвания акт, който произтича единствено и пряко от съдържанието му, без да е необходим анализ на процесуалните действия на съда и страните, без съобразяване на защитата на страните, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. В случая такъв порок не е установим от мотивите на обжалваното решение. Не е видимо твърдяното от касаторите неправилно обсъждане на доказателствата, нито изграждането на решението върху предположения. Решението е логично, обосновано и последователно. Като базирано на предположения касаторите визират установяването на наемното правоотношение, без да е налице настанителната заповед, и то въз основа на показанията на свидетел, който е бил дете, към момента, за който свидетелства. Тук следва да се отчете обективното затруднение при доказване на събития и факти, осъществили се преди почти 60 години. След като настанителната преписка и заповедта не са запазени, то съдът правилно е пристъпил към преценка на данните в писмените доказателства и изнесеното от свидетеля относно наличието на наемно правоотношение, а те съвпадат. Съответно, липсват факти, които да ги опровергават. Следователно, изводите на съда са обосновани, макар и не с преки доказателства.
Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
При този изход ответникът П. Н. П. има право на направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2340 от 16.04.2018г. по гр.д. № 4364/1995г. на Софийски градски съд, ІІ-а отд. по касационната жалба на К. К. Д., Д. И. Д. и В. И. Д..
ОСЪЖДА К. К. Д., Д. И. Д. и В. И. Д., тримата от [населено място], [улица], ет.3, ап.6, да заплатят на П. Н. П. от [населено място], [улица], ет.2 сумата 1000 /хиляда/лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: