О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
гр. София, 08.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на единадесети декември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1636 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД срещу решение №277 от 19.12.2017 г. по в.гр.д.№111/2017 г. на АС Велико Търново. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №1 от 16.01.2017 г. по т.д.№60/2016 г. на ОС Ловеч в частта, с която е отхвърлен предявеният от банката срещу П. К. Ц. иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземания срещу нея по договор за поръчителство от 12.06.2008 г. към договор за кредит №B./12.06.2008 г. и два анекса към него за сумите: 39 741.42 лв., главница; 17 439.25 лв., договорна възнаградителна лихва; 213.28 лв., такси за обслужване на кредита и 150 лв., нотариални такси, за които е издадена заповед за изпълнение №68 от 22.01.2016 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1671/2015 г. на РС Ловеч.
В жалбата се излагат съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: За да настъпи предсрочна изискуемост на вземане по договор за банков кредит достатъчно ли е кредитополучателят да е узнал волята на банката да упражни правата си по чл.60, ал.2 от ЗКИ или е необходимо и узнаването да е обективирано в писмени доказателства, изготвени по съответния уговорен между страните и предвиден в закона ред. Поддържа, че решението в тази част е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация П. К. Ц. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Обжалва решение №277 от 19.12.2017 г. по в.гр.д.№111/2017 г. на АС Велико Търново в частта му, с която е потвърдено решение №1 от 16.01.2017 г. по т.д.№60/2016 г. на ОС Ловеч в частта, с която на основание чл.422, ал.1 от ГПК е признато за установено съществуване на вземане на „Юробанк България” АД срещу П. К. Ц. в размер 33 960.50 лв., за която са издадени заповед №1120 от 05.10.2015 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №1671/2015 г. на РС Ловеч, до която сума тя отговаря на основание чл.60 ал.2 от ЗН, в качеството на наследник на Б. Ц. Ц., починал на 10.11.2015 г., който е кредитополучател и длъжник по договор за банков кредит №B./12.06.2008 г. и два анекса към него и която сума представлява стойността на активите, включени в приетото по опис от нея наследство на Б. Ц. Ц., съгласно решение №114 от 29.03.2016 г. по ч.гр.д. № 2533/2015 г. на РС Ловеч.
В жалбата са наведени доводи, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. Когато по силата на чл.9, ал.1 от ЗН е определен делът на съпругата на наследодателя от цялото наследство на 1/3 и двете му деца, майка му и сестра му са направили отказ от наследство, преминава ли делът от общото имущество на отказалите се от наследството роднини, при преживелия съпруг или отива при другите законни наследници на починалия съпруг, съобразно чл.8, ал.4 от ЗН – роднините по съребрена линия до шеста степен включително. 2. При определяне на отговорността по чл.60, ал.2 от ЗН на наследник, при приемане на наследството по опис, следва ли при определяне на паричната равностойност на имуществото на ЕТ, собственост на наследодателя, да се вземат предвид само активите на ЕТ, без да се съобразяват пасивите и съответно крайния баланс. 3. При определяне на отговорността по чл.60, ал.2 от ЗН на наследник, при приемане на наследството по опис, следва ли определянето на паричната равностойност на дружествен дял на Е., собственост на наследодателя да става въз основа на стойността на придобиване, т.е. по историческа стойност, а не съобразно пазарната му стойност. 4. При приемане на наследството по опис настъпва ли сливане на наследството и на личното имущество на приелия наследството наследник и отговоря ли той за наследствените задължения и с личното си имущество и следва ли да търпи принудително изпълнение върху това имущество. Излагат се съображения, че решението в тази част е и очевидно неправилно.
„Юробанк България” АД поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че единствен наследник по закон, който наследява цялото наследство, останало от Б. Ц. Ц., починал на 10.11.2015 г., който е кредитополучател и длъжник по договор за банков кредит №B./12.06.2008 г. и два анекса към него, е неговата съпруга П. К. Ц., ответник по делото и тъй като същата е приела наследството по опис, то наследява само описаното имущество към датата на описа /видно от решение №114 от 29.03.2016 г. по ч.гр.д.№2533/2015 г. на РС Ловеч, активите на приетото наследство са общо в размер на 33 960.50 лв./, т.е. стойността на имуществото на приетото по опис наследство възлиза на сумата 33 960.50 лв. Посочил е, че ответницата като единствен наследник отговаря по договора за кредит, чиято предсрочна изискуемост е обявена от банката, в размер на сумата 33 960.50 лв., на каквато стойност е имуществото на приетото по опис наследство, като е намерил за неоснователни възраженията на ответницата, че договорът за кредит е нищожен по реда на Закона за потребителския кредит и по реда на Закона за защита на потребителите, както и че не е наследник, тъй като наследството било прието от друг ред наследници – майката и сестрата на наследодателя. Изложил е съображения, че съгласно ЗН преживелият съпруг наследява заедно с посочените в чл.9 от ЗН редове наследници по закон, включително с родителите, братята и сестрите, но в случая децата, майката и сестрата на наследодателя са се отказали от наследството му, поради което единствен наследник по закон е съпругата. Въззивният съд е възприел за основателно възражението на ответницата за погасяване на задължението й като поръчител по реда на чл.147 от ЗЗД. Посочил е, че отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, е изтекъл 6-месечният срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника кредитополучател /решение №40/17.06.2015 г. по т.д. на ВКС/. Приел е, че преди подаването на първото заявление за издаване заповед за изпълнение /банката е подала до РС Ловеч две заявления за издаване на заповед за изпълнение, съответно от 19.08.2013 г. първото и от 10.09.2015 г., второто/, банката е изпратила покана за изпълнение до длъжниците, като в същата е посочено изрично, че в противен случай прави кредита предсрочно изискуем, като поканата е от 04.05.2012 г. и кредитополучателят Б. Ц. я е получил на 10.05.2012 г. лично. Позовал се е и на показанията на разпитания в първата инстанция свидетел – сина на Б. Ц., посочващ, че баща му е получил поканата на 10.05.2012 г., когато му е показал писмо от банката, поради което си спомня точно датата. В този смисъл е достигнал до извод, че предсрочната изискуемост е настъпила на 18.05.2012 г. и тъй като банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на 19.08.2013 г., въз основа на което е образувано ч.гр.д. № 1511/2013 г. по описа на Л., то същото е подадено след 6-месечния срок по чл.147 от ЗЗД, а искът за приемане за установено, че ответницата дължи на ищеца сумите по исковата претенция, като поръчител по процесния договор за кредит, е неоснователен.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените от касатора П. Ц. въпроси е обусловил формирането на правните изводи на съда, но спрямо този въпрос не се установява наличие на поддържаните селективни основания. На първо място посочените в изложенията решения /решение №16 от 07.02.1985 г. по гр.д.№904/1984 г. на ВС, решение №153 от 31.01.1967 г. по гр.д.№2144/1966 г. на ВС и ТР №27 от 15.04.1970 г. по гр.д.№3/1970 г. на ОСГК на ВС/ се отнасят до хипотези, различни от процесната, а от друга страна отговорът на поставения въпрос се съдържа в ясната, пълна и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл.9, ал.3 от ЗН, с която въззивният съд се е съобразил изцяло при постановяване на решението.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставеният от касатора „Юробанк България” АД въпрос и втори, трети и четвърти от формулираните от касатора П. Ц. въпроси, не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Както бе посочено, изводът за настъпилата на 18.05.2012 г. предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит е направен предвид приетата по делото покана за изпълнение до длъжниците, получена лично от кредитополучателя Б. Ц. на 10.05.2012 г., като съображенията на съда относно възприетите от свидетеля факти, представляват единствено допълнителни доводи в подкрепа на направения извод, като от друга страна въззивният съд не се е произнасял по въпроса за паричната равностойност на имуществото на ЕТ и на дружествения дял от Е., респективно относно възражения срещу обема на наследството, установен в охранителното производство по чл.553 и сл. от ГПК, както и по въпроса за принудителното изпълнение върху имуществото на наследника, приел наследството по опис.
Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касаторите очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът „Юробанк България” АД дължи на П. Ц. направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС – за изготвяне на отговор на касационна жалба, в размер на 1 700 лв., като поради липсата на представени от „Юробанк България” АД доказателства за направени разноски по касационната жалба на П. К., разноски в полза на банката не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №277 от 19.12.2017 г. по в.гр.д.№111/2017 г. на АС Велико Търново в частта му, с която е потвърдено решение №1 от 16.01.2017 г. по т.д.№60/2016 г. на ОС Ловеч в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Юробанк България” АД срещу П. К. Ц. иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземания на банката срещу нея по договор за поръчителство от 12.06.2008 г. към договор за кредит №B./12.06.2008 г. и два анекса към него за сумите: 39 741.42 лв., главница; 17 439.25 лв., договорна възнаградителна лихва; 213.28 лв., такси за обслужване на кредита и 150 лв., нотариални такси, за които е издадена заповед за изпълнение №68 от 22.01.2016 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1671/2015 г. на РС Ловеч и в частта му, с която е потвърдено решение №1 от 16.01.2017 г. по т.д.№60/2016 г. на ОС Ловеч в частта, с която на основание чл.422, ал.1 от ГПК е признато за установено съществуване на вземане на „Юробанк България” АД срещу П. К. Ц. в размер 33 960.50 лв., за която са издадени заповед №1120 от 05.10.2015 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №1671/2015 г. на РС Ловеч, до която сума тя отговаря на основание чл.60, ал.2 от ЗН, в качеството на наследник на Б. Ц. Ц., починал на 10.11.2015 г., който е кредитополучател и длъжник по договор за банков кредит №B./12.06.2008 г. и два анекса към него и която сума представлява стойността на активите, включени в приетото по опис от нея наследство на Б. Ц. Ц., съгласно решение №114 от 29.03.2016 г. по ч.гр.д. № 2533/2015 г. на РС Ловеч.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД,[ЕИК] да заплати на П. К. Ц. [ЕГН] сумата от 1 700 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.