О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№11
София, 08.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 1932/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Свилен Зайков, като пълномощник на „Екофарм Венчан“ ООД, с. Венчан, община Провадия, срещу въззивно решение № 6 от 03.01.2019 г. по в. гр. д. № 2261/2018 г. на Варненския окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация М. Д. П. и Т. Д. Д. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който са изразили становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Предмет на предявените положителни установителни искове за собственост е установяване правото на собственост по отношение на ответниците върху овощна градина, а съобразно акта за реституция нива, находяща се в землището на [населено място], [община], област В., с площ * дка, съставляваща имот № ** по плана за земеразделяне, местността „П. З.“, при граници: имот № ** и имот № **.
Ищецът е изложил твърдения, че е придобил правото на собственост на основание придобивна давност, изтекла в негова полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 2005 г. до датата на предявяване на исковата молба на 22.05.2017 г. Същият е собственик на съседния имот № ** с площ от * дка. През 2005 г. процесният имот е бил засаден с овощни дървета заедно със собствения на дружеството имот и от този момент същото го е стопанисвало.
По делото е установено, че с решение № 2227/17.05.1999 г. на ПК – П. в полза на Н. Д. е възстановено правото на собственост съгласно плана за земеразделяне на землището на [населено място] върху нива от * дка, имот № **, при описани граници. С протокол № 2232/02.06.1999 г. същата е въведена във владение на имота. Ответниците са нейни наследници по закон.
С договор за наем от 22.09.2000 г. /сключен от наследодателката като наемодател/, договори за аренда от 12.07.2003 г., 23.02.2009 г., 01.09.2011 г. и 23.07.2014 г. /сключени от ответниците/ имотът е отдаван под аренда, като третият договор е сключен със З. Ж. – съдружник в ищцовото дружество.
Според заключението на агротехническата експертиза и писмените доказателства процесният имот е засаден с овощни дървета през 2007 г. Заявяван е за обработване в периода 2011 г.-2014 г. от З. Ж. /като частен земеделски производител в качеството й на наемател/ и в периода 2014 г.-2018 г. от Н. Н. като арендатор.
От събраните писмени и гласни доказателства /писмо на управителя на дружеството и показанията на свидетеля Н. – упълномощен от ответниците да получава рентата/ се установява, че ищецът е водил преговори за закупуването на имота. Същият е бил заграден от него през 2015 г. От показанията на ангажираните от ищеца свидетели /З. и В./ се установяват само факти, свързани със засаждането и обработването на цялата овощна градина, като вторият свидетел сочи, че е узнал за претенции на трети лица към част от нея.
С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение, като вместо него е постановено ново по същество за отхвърляне на предявените от касатора искове. Прието е, че упражняваното от ищеца владение не е било явно и несъмнено, както и че не е демонстрирано намерение за своене по отношение на ответниците. Изложени са съображения, че от момента, в който е осъществено заграждането на имота /през 2014 г.-2015 г./ не е изтекъл изискуемия се период от време.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани конкретни правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд в противоречие с приложената съдебна практика на ВКС, а именно: решение № 220/12.06.2012 г. по гр. д. № 1118/2011 г. на първо г. о.; решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на първо г. о.; решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на първо г. о.; решение № 77/25.02.2010 г. по гр. д. № 506/2009 г. на второ г. о.; решение № 1222/16.12.2008 г. по гр. д. № 4794/2007 г. на първо г. о. Изведени от доводите в касационната жалба и разгледаните въпроси в съдебните актове, същите могат да се обобщят до следното: не следва ли да се приеме, че упражняваното владение е спокойно и явно, когато извършваните фактически действия не сочат на установяването му с насилие и по скрит начин.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Обуславящите изхода на делото въпроси са разрешени в съответствие с трайно установената и непротиворечива съдебна практика. В цитираното с жалбата решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, първо г. о. са изложени съображения, че упражняваното владение е спокойно, когато не е установено и поддържано с насилие. В него е дадено разрешение, че владението не може да се счита за смутено с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота. Прието е, че и в този случай владението остава необезпокоявано /несмущавано, непрекъснато/, тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на поведението на владелеца по отношение на имота. Не се разкрива сходство с конкретния случай. Решаващите изводи на възивния съд са свързани с допълнителните признаци на владението като „явно“ и „несъмнено“, обосновани с изложените доводи, че същото е установено и поддържано по скрит начин до 2014 г. /извършваните от ищеца фактически действия не са могли да станат достояние на ответниците/, както и че тези действия не са разкривали намерение за своене. В периода 2011 г.-2014 г. имотът е бил ползван от съдружник в ищцовото дружество на основание договор за аренда, което изключва законното предположение, че вещта се държи като своя. Налице е съответствие между даденото разрешение с приетото в посочените в изложението решения № 220/12.06.2012 г. по гр. д. № 1118/2011 г. и № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, първо г. о., относно тези признаци на владението. В решение № 77/25.02.2010 г. по гр. д. № 506/2009 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че при изясняване на въпроса дали дадено лице е владелец, следва да се изхожда от презумпцията на чл.69 ЗС, като се изследва доколко тя не е оборена, което е направено в настоящата хипотеза.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответниците по касация не са направили искане за присъждане на разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6 от 03.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2261/2018 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: