О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
София, 01.03.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 12.12.2018 две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 3048/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№42286/23.03.2018г.,подадена от адвокат П. Д. Т.,против решение №1351/02.03.20178г. на Софийски градски съд,гражданско отделение,ІVГ състав,постановено по в.гр.д.№8704/2017г. по описа на същия съд,с което се отменя решение от 07.12.2016 г. на Софийския районен съд, I ГО, 30-ти състав, постановено по гр.дело № 18374/2012 год. в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищцата на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС сумата над 16 032,73 лв. до 25000 лв., представляваща средна пазарна стойност на наема за 1/5 идеална част от апартамент /партерен етаж/, находящ се в [населено място]„”Ц. А.”№14,заедно с 1/20 идеална части от дворното място, цялото застроено и незастроено с площ от 227 кв. метра, представляващо парцел **** от квартал **** по плана на [населено място]– Център за периода от 15.01.2008 г. до 10.04.2012 г., в частта, в която изцяло е уважен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12726 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 25000 лв. за периода 15.01.2008 г. до 10.04.2012 г., както и в частта за разноските за сумата над 262 лв. до присъдените 616,50 лв., представляващи разноски на ищцата, както и за сумата над 241,31 лв. до 1069,04 лв., представляващи разноски за държавна такса в полза на Софийския районен съд, и вместо него е постановено:отхвърля предявения от П. Д. Т. срещу С. Д. Н., иск с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС за сумата над 16032,73 лв. до 25000 лв., представляваща средна пазарна стойност на наема за собствените на ищцата 1/5 идеална част от апартамент /партерен етаж/, находящ се в [населено място], [улица], заедно с 1/20 идеална части от дворното място, цялото застроено и незастроено с площ от 227 кв. метра, представляващо парцел **** от квартал **** по плана на [населено място] – Център при граници: [улица], [улица], Л. Г. и Етажна собственост на А., за периода от 15.01.2008 г. до 10.04.2012 г., както и отхвърля предявения от П. Д. Т. срещу С. Д. Н., иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 12726 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 25000 лв. и за периода от 15.01.2008 г. до 10.04.2012г., като потвърждава решение от 07.12.2016 г. на Софийския районен съд, I ГО, 30-ти състав, постановено по гр.дело № 18374/2012 год., в останалата обжалвана осъдителна част по иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 16032,73 лв., както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответницата сумата от 95,82 лв. – разноски за първа инстанция, а ответницата е осъдена да заплати разноски на ищцата в размер на 262 лв., както и държавна такса по сметка на Софийския районен съд в размер на 241,31 лв. ,а решението като необжалвано в частта, в която искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата над 12726 лв. до пълния предявен размер от 16000 лв. е влязло в сила.
Предмет на касационната жалба е въззивното решение в частта му,с която е отхвърлен иск за изтекли лихви до размер на 10 000 лева,както и в частта за обезщетение на база пазарна стойност на наема в размер на 2 464,10 лева,представляващи разликата между еважената част в размер на 16 032,73лв. до 18 496,83 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е незаконосъобразно,постановено в грубо нарушение на процесуалния закон,като се иска неговата отмяна.
Ответницата по касационната жалба С. Д. Н.,чрез пълномощника си адвокат Р. С.,в депозирания по делото писмен отговор,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не допуска,а по същество-счита жалбата за неоснователна.
Постъпила е и касационна жалба вх.№59497/27.04.2018г.,подадена от С. Д. Н. срещу горепосоченото въззивно решение,в частта с която е уважен предявеният иск с правно основание член 30,ал.3 ЗС за сума в размер на 16 032,73 лева и се иска неговата отмяна в тази му част,като неправилно и незаконосъобразно.
Ответницата по касационната жалба П. Д. Т.,в писмения отговор на жалбата счита,че не следва да се допуска касационно обжалване на решението в тази му част,поради липса на предпоставки за това,а по същество счита жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че не е спорно между страните, че същите са съсобственици на недвижим имот,представляващ апартамент /партерен етаж/, находящ се в [населено място], [улица], от южната страна, с площ от 63 кв.м.,както и обстоятелството, че правата им са съответно 1/5 ид.част за ищцата Т. и 4/5 ид.части за ответницата Н.,който апартамент е преустроен в магазини и че двата магазина – магазин за плод и зеленчук, намиращ се на ъгъла, оформен от [улица]и [улица], както и магазина откъм [улица], са били отдавани от ответницата Н. под наем през целия процесен период и след като ответникът е наемодател на съсобствена вещ, той дължи на другия съсобственик, който не е страна по договора, неговата припадаща се част от наема.Съдът е посочил,че спорен между страните е единствено въпросът какъв е размерът на средния пазарен наем на двата магазина, който ответницата дължи на ищцата,като за изясняване на този въпрос, в първоинстанционното производство са били допуснати и приети три заключения, които са оспорени от страните.Въззивният съд не е възприел заключението на първата единична техническа експертиза на вещото лице инж. С., въпреки че е приел същото за компетентно изготвено,но е изложил доводи,че вещото лице не е извършило оглед на оценяваните магазини отвътре, а е работило въз основа на материали, предоставени от ищцата, поради което не е могло да съобрази оценката си с действителното състояние на имотите. Наред с това,съдът е посочил,че при изчислението на средната пазарна цена на квадратен метър във възприетото от първа инстанция заключение, вещото лице е взело предвид наемни цени за партерни магазини в централната градска част, без да конкретизира точно локациите им и е дало средна пазарна цена за 1 кв. метър от двата магазина, която надвишава с почти 60% средната пазарна цена за квадратен метър, определена в двете тройни експертизи, приети по делото, както и цената за квадратен метър, определена от вещото лице инж. А. Х., която е подписала втората тройна експертиза с особено мнение.В тази връзка съдът е възприел заключението по първата тройна експертиза, изготвено от вещите лица инж. В. Ш., инж. И. Д. и инж. Е. Ц.,тъй като същото е дадено след извършен оглед на магазините, при съобразяване на действителното им състояние за релевантния период и след отчитане на средните пазарни цени на имоти в периода 2008 г. – 2012 г., намиращи се на същата улица.Съдът е отбелязъл,че заключението не е оспорено от ищцата в частта, касаеща оценката на двата магазина, но е оспорено от ответника с възражение, че цената е необосновано завишена,поради което по делото е допусната повторна тройна експертиза, изготвена от вещите лица инж. Х., арх. С. и инж.Б., която е подписана с особено мнение от инж. Х.,като съдът не кредитира това заключение, тъй като цената по него е по-ниска от цената на един квадратен метър, определена от трите вещи лица по първата тройна експертиза, както и от тази, която дава вещото лице, подписало особеното мнение, които суми значително се доближават, а и при оценка на резултата следва да се отчете, че четирима от изслушаните общо шест експерта са на мнение, че средният пазарен наем за квадратен метър е по-висок от този, посочен във заключението по повторната тройна експертиза,поради която причина съдът е възприел заключението по втората експертиза, съгласно което средната пазарна наемна цена на магазин № 1 за периода 15.01.2008 г. – 31.12.2008 г. е 7957 лв., за 2009 г. – 8420 лв., за 2010 г. – 7807 лв., за 2011 г. – 5723 лв. Тъй като заключението е определило обща наемна цена за периода 01.01.2012 г. до 15.04.2012 г., приемайки претенцията да бъде уважена само до 10.04.2012 г./датата на подаване на исковата молба/, е приел, че наемът за релевантният период през 2012 г. е 1128,45 лв. или общо 1/5 от магазин № 1 – 6207,09 лв.Съдът е посочил,че според експертизата средната пазарна наемна цена на магазин № 2 за периода 15.01.2008 г. – 31.12.2008 г. е 12591 лв., за 2009 г. – 13331 лв., за 2010 г. – 12360 лв., за 2011 г. – 9062 лв. и тъй като заключението е определило обща наемна цена за периода 01.01.2012 г. до 15.04.2012 г., а претенцията следва да бъде уважена само до 10.04.2012 г., поради което е приел, че наемът за релевантният период през 2012 г. е 1784,22 лв. или общо 1/5 от магазин № 1 – 9825,64 лв.Съдът е стигнал до извода,че искът по чл. 30, ал. 3 ЗС е основателен за сумата от 16032,73 лв., а претенцията за сумата над 16032,73 лв. до предявения размер от 25000 лв. като неоснователна следва да бъде отхвърлена.Освен това,съдът е взел предвид установеното по делото, че дворът не е бил обект на наемно правоотношение през сочения период и от него ответницата Н. не е събрала граждански плодове, от които да дължи съответната част на ищцата Т.. Като е приел за частично основателен главния иск, съдът е посочил,че дължи произнасяне и по заявената претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.01.2008 г. до 10.04.2012 г.Съдът е изложил доводи за неоснователност на тази претенция,тъй като според чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение на паричното задължение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора,а в случая исковата молба, с която се претендира заплащане на получените добиви за предходен период от време, не може да представлява покана по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, както е приел първоинстанционният съд, тъй като кредиторът може да кани длъжника да му заплаща само вече възникнало парично задължение,а длъжникът не би могъл да бъде поканен да заплаща наред с вече съществуващото, още и друго – невъзникнало и несъществуващо към датата на поканата главно задължение.Съдът е посочил,че тъй като се касае за различни вземания, за тях възникват различни акцесорни задължения по чл. 86 от ЗЗД, с различни начални моменти, които зависят от деня на изрично връчената за всяко покана.
По жалбата на П. Д. Т.:
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,инкорпорирано в касационната жалба на касатора наречено”съображения относно допустимостта на касационната жлаба”,както и в допълнителните мотиви към касационната жалба,депозирани с вх.№60236/30.04.2018г.,се твърди,че въззивното решение е недопустимо,както и че са налице основанията по член 280,ал.1,т.1 ГПК и ал.2 на член 280 ГПК.
Във връзка с доводите на недопустимост на въззивното решение,се посочва от касатора,че съдът при постановяването му съдът е излязъл извън предмета на жалбата,тъй като в същата нямало оплакване срещу присъдените лихви.
Касационият съд намира,че тези твърдения са неоснователни,тъй като видно от съдържанието на въззивната жалба,със същата е заявено,че се обжалва изцяло първоинстанционното решение и се иска неговата отмяна,поради недоказаност на заявените ищцови претенции по основание и размер.Освен това,с решаващите си мотиви съдът изрично е посочил,че след като е приел за частично основателен главния иск,дължи произнасяне и по заявената претенция за присъждане на обезщетение за забава,като е изложил доводи защо приема,че не се дължи такава.
Във връзка с хипотезата на член 280,ал.1,т.1 ГПК,посочена от касатора за допускане на касационно обжалване,се формулира правния въпрос/цитирам/:
„Първия правен въпрос е:
Нуждае ли се вземането на собственика за обезщетение,представляващо плодовете на неговата част от вещта,от покана,за да бъде изискуемо.И условие ли е тази покана за изпадане в забава и начисляване на лихви.”,разрешен в противоречие според касатора с приетото с Тълкуването решение №7/2012г. на ОСГК на ВКС.
Така формулираният въпрос в първата му част/първото изчерение/ се отнася до възможността на съсобственика да претендира добивите от вещта,съгласно член 30 ал.3 ГПК-в случая това е заявената претенция с исковата молба за лишаване от плодовете от вещта-получените суми от наем от ответницата Н.,която е сключила договор с трето лице относно съсобствения на страните имот,като съобразно приетото с мотивите на горепосоченото тълкувателно решение,не е необходимо писмено поискване когато съсобственик претендира получаване на добиви и граждански плодове от вещта.В настоящия случай,такова обезщетение е било присъдено на основание член 30,ал.3 ЗС на ищцата за получените плодове от съсобствената вещ,сумите по заплатения наем,съответно на дела й за посочения от същата период от време.Ето защо,разрешението на този правен въпрос в тази му първа част е в пълно съответствие с тази задължителна съдебна практика на ВКС.
Втората част от посочения правен въпрос/второто изречение-цитирано по-горе/,се отнася до хипотезата кога е налице забава на изпълнението на задължението на единия съсобственик,който получава изцяло плодовете от съсобствената вещ,да предаде припадащата се част от тях на другия съсобственик,т.е когато се дължи обезщетение за изплащане на дължимото от другия съсобственик,дали е необходима покана, за да е налице забава в изпълнението.Видно от приетото с решаващите мотиви на въззивното решение,съдът е посочил,че както правилно е прието от първоинстанционния съд в член 30,ал.3 ЗС не е посочен срок за изпълнение на това задължение от съсобственика,поради което е необходимо той да бъде поканен от кредитора.Съдът обаче е намерил за неправилен извода на последния за основателността на заявената от ищцата претенция по член 86,ал.1 ЗЗД,а именно,че исковата молба за търсено обезщетение за предишен период от време може да представлява покана по член 84,ал.2 ЗЗД,поради което е приел,че липсва такава и претенцията е неоснователна,като в тази връзка въззивния съд се е позовал на съдебна практика на ВКС.
Съдържанието на формулирания като втори правен въпрос в изложението на касатора,съвпада с аргументите,изложени за недопустимостта на въззивното решение,които както вече е посочено по-горе са неоснователни и не следва да отново да бъдат излагани отново.
Касаторът е депозирал с вх.№60296 от 30.04.2018г. „Допълнителни мотиви към касационната жалба”,отнасящи се до допустимостта на касационното обжалване,но същите не следва да бъда разглеждани,тъй като са подадени след изтичане на едномесечния срок за обжалване на въззивното решение-съобщението за това е било получено от П. Т.,настоящ касатор-лично,на 26.03.2018г. лист 38 от делото.
Касационният съд намира,че липсва и посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по член 280,ал.2 ГПК.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/.В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
С оглед изложеното не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решние в тази му обжалвана част.
По касационната жалба на С. Д. Н.:
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената от касатора част се твърди,че са налице предпоставките на член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК,като е цитирана редакцията на тази разпоредба преди изменението й с ДВ бр.86/27.10.2017г.,както и че са налице предпоставките на член 280,ал.2 ГПК.
Видно от съдържанието на изложението в първата му част се излагат изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които обаче са различни от предпоставките по член 280,ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.В края на изложението си,касаторът е формулирал правни въпроси,изложени в девет точки.
В първата точка от тези въпроси е формулиран въпрос за това дали е безспорен факта за наличие на съсобственост на недвижимия имот между страните.Този въпрос е неотносим към приетото с решаващите мотиви,тъй като не бил предмет на спор,видно от отговора на исковата молба ответницата С. Н. не е оспорвала факта,че ищецът е собственик на описаните в молбата идеални части от имота,което е отбелязано в мотивите,както от първоинстанционния,така и от въззивния съд.
Посочените от касатора правни въпроси по точки 2-6 от изложението:относно начина на използване на съсобствения имот-отчасти или в пълен обем,за дължима държавна такса и освобождаване на страната от такси и разноски,за процедурата по призоваване и възможността на страната да участва в разглеждането на делото,същите също са неотносими към приетото с решаващите мотиви на въззивното решнеие,защото не са обусловили правните му изводи по делото.
По отношение на формулираните по точки 6-9 правни въпроси,които се отнасят до това правилно ли съдът е кредитирал тройната съдебна техническата експертиза по делото,какво годно доказателствено средство е същата,какво следва да се посочи задължително в заключението от вещото лице и правилни ли са изводите на съда относно компетентността и правоспособността на вещото лице,също са неотносими,тъй като са въпроси по същество,а не правни въпроси по смисъла на т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не са налице и предпоставките предвиденото по член 280,ал.2 ГПК-очевидна неправилност на въззивното решение,поради липсата на допуснато значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост,поради грубо нарушение на формалната логика.
Ето защо,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му обжалвана част.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1351/02.03.2018г. на Софийски градски съд,ІVГ състав,постановено по в.гр.д. №8704/2017г. по описа на същия съд,в обжалваните му части.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: