О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
гр. София, 18.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 435 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение от 24.11.2014г. по гр.д. № 14803 / 2013г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на банката по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 5721/28.07.2014г. в частта за разноските.
Частният жалбоподател, [фирма], прави оплакване, че обжалваното определение не съдържа мотиви, защо искът по чл.270, ал.2 ГПК е неоценяем, Поддържа се, че искът за установяване нищожност на определение по чл.288 ГПК е оценяем, тъй като спорът е за имуществено право, доколкото с постановяване на определението по чл.288 ГПК, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, въззивното решение за спор от 282 000 щ.д. е влязло в сила. Спорното право – действителността на определението по чл.288 ГПК, е оценяемо в пари и това е сумата по спора, решен с влязлото в сила въззивно решение – 282 000 щ.долара. Излагат се доводи, че не съществува законово основание, когато нищожността на съдебния акт се релевира чрез жалба, размерът на адвокатското възнаграждение да се обуславя от интереса на делото, а когато се релевира чрез иск по чл.270, ал.2 ГПК – да не се обуславя от него. Въз основа на това се извежда, че неоценяем иск по см. на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/ 2004г. на ВАС не е идентичен с неоценяем иск по смисъла на т.3 от Т. по ГПК.
Ответникът по жалбата, К. ван З., сочи, че определението е правилно и съобразено с практиката на ВКС, като счита, че частната жалба е касационна и липсват основания за допускането й до касация. Поддържа, че предмет на делото е валидността на съдебен акт, поради което искът за прогласяване на нищожността му е неоценяем. В предмета на делото не се включва съдържанието на акта или неговата правилност, като дори при уважаване на иска за нищожност на определението по чл.288 ГПК не би се пререшил спора по делото. Основанията за нищожност при исковете по чл.270, ал.2 ГПК са едни и същи. Претендира направените по делото разноски в размер на 900 лева – адвокатско възнаграждение, като представя и списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно т.24 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване и изменение на въззивното решение в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по чл.274, ал.3 ГПК, поради което обжалването му не е обусловено предпоставките на чл.280 ГПК.
С постановеното по делото решение, с което искът на К. В. З. срещу [фирма], по чл.270, ал.2 ГПК е отхвърлен, въззивният съд е осъдил ищеца –въззивник да заплати на банката – въззиваем разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, като е счел за основателно направеното от въззивника възражение за прекомерност по см. на чл.78, ал.5 ГПК на заплатеното на въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 11 400 лева. Прието е, че искът по чл.270, ал.2 ГПК е неоценяем, като съдът изрично се е позовал на даденото разрешение в задължителна за него практика на ВКС – решение № 123 / 04.04.2012г. по гр.д. № 777/2011г. на ВКС, I ГО. С оглед на това минималният размер на адвокатското възнаграждение е определен по реда на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1 / 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не на чл.7, ал.2 от същата наредба. Обстоятелството, че при евентуално уважаване на иска по чл.270, ал.2 ГПК висящността на спора по иска с правно основание чл.425 вр. чл.420 ТЗ ще се възобнови, е ирелевантно за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по делото, чийто предмет е неоценяем иск. Неотносимо е и какъв би бил размерът на адвокатското възнаграждение при релевирана в касационната жалба нищожност на въззивното решение.
Определението е правилно.
Предметът на конкретното дело – спорното право, е критерият, въз основа на който се определя дали разглежданият иск е неоценяем или не. Искът по чл.270, ал.2 ГПК няма за предмет спорното право, предмет на решението / определението, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, поради което неоснователно е твърдението, че материалното право, във връзка с което е постановен съдебния акт, определя имуществения, оценяем характер на иска с правно основание чл.270, ал.2 ГПК, чийто предмет е единствено валидността на съдебен акт. Аргумент за това е и фактът, че за осъществяване на основанията за нищожност на съдебния акт е ирелевантно какво е материалното право, във връзка с което е постановен съдебният акт, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, поради което това право не може да бъде критерий, въз основа на който да се определи, дали искът по чл.270, ал.2 ГПК е оценяем или не, а от там и минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение. Нещо повече, в конкретния случай, определението, предмет на иска по чл.270, ал.2 ГПК, е постановено по реда на чл.288 ГПК, при селектиране на касационна жалба, в която фаза на касационното производство, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 2011г. по тълк.д. № 1/ 2010г. на ОСГТК на ВКС, дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща и не се формират правни изводи по въпроси, които засягат съществото на спора. Това е допълнителен основание, извън горепосочените, да не бъде възприет довода на частния жалбоподател, че спорът, който се разрешава със съдебния акт, чиято нищожност се иска да се прогласи, е определящ за характера на иска по чл.270, ал.2 ГПК, доколкото с определението по чл.288 ГПК ВКС не се произнася по предмета на иска. Неоснователно е и позоваването на правните последици на определението по чл.288 ГПК – влизане в сила на въззивното решение, поради недопускането на касационното обжалване, тъй като единственият установен от закона критерий за определяне характера на иска е неговия предмет. Правилно въззивният съд е приел, че размерът на адвокатското възнаграждение при релевирано в касационната жалба оплакване за нищожност на въззивното решение, е неотносим към поддържаната от частния жалбоподател оценяемост на иска по чл.270, ал.2 ГПК, тъй като предметът на делото е различен – материалното право, по което е постановено решението, а не валидността на самия съдебен акт, като всички доводи на частния жалбоподател се основават на приравняване на предмета на двете дела.
С оглед очертания предмет на иска по чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожност на съдебен акт и несъвпадането му с предмета на делото, по който е постановен акта, определението по чл.248, ал.1 ГПК, с което е прието, че искът по чл.270, ал.2 ГПК е неоценяем и въз основа на това е определен минималния размер на адвокатското възнаграждение във връзка с направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, следва да бъде потвърдено, като законосъобразно.
Предвид изхода на делото, на ответника по частната жалба следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 900 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение от 24.11.2014г. по гр.д. № 14803 / 2013г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], пл. „С. Неделя” №7, да заплати на К. В. З., [населено място], Х., постоянно пребиваващ в Република България, с адрес [населено място], [улица], съдебен адресат – адв. И. Г., [населено място], [улица], направените по делото разноски в размер на 900 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.