О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
гр. София, 19.02.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2250/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 132 от 14.06.2017 г., постановено по в. т. д. № 164/2017 г. на Апелативен съд – В.. С посоченото решение е потвърдено решение № 60 от 20.01.2017 г. по т. д. № 2190/2013 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск за заплащане на основание чл.61, ал.1 ЗЗД на сумата 202 835 лв., представляваща стойност на изпълнени, но неразплатени СМР, в интерес на ответника и одобрени от същия, вложени в строителен обект – сграда, предназначена за „Факултет по дентална медицина към МУ – В.”, находяща се в УПИ ІХ в кв.995 по плана на 5-ти подрайон на [населено място].
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на предявения иск и за присъждане на направените в хода на делото разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е преценил неправилно фактите и доказателствата по делото и е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод, че погасителната давност за вземането по чл.61, ал.1 ЗЗД е започнала да тече от датата на съставяне на акт обр.15/08.09.2015 г. Навежда оплакване, че съдът е нарушил материалния закон, като е отказал да приложи специалната регламентация на чл.258 и сл. ЗЗД и ЗУТ, според която най-ранният момент, в който може да се одобри изработеното в хипотезата на чл.61 ЗЗД, а съответно и да започне да тече погасителната давност, е въвеждането на обекта в експлоатация с издаване на разрешение за ползване.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е разрешил „основен материалноправен въпрос на спора между страните”, който „засяга основателността на исканията на същите” и е от значение за развитието на правото : „Когато в хода на изпълнение на договор за строителство, сключен по реда на Закона за обществените поръчки, се наложи извършване на допълнителни работи, невключени в предмета на първоначалния договор, и същите бъдат осъществени от изпълнителя със знанието и без противопоставяне от страна на възложителя /представляващ собственика на имота/ и бъдат одобрени от него, при предявен иск по чл.61, ал.1 от ЗЗД кой момент следва да се счита за начален на давността по смисъла на чл.114, ал.1 от ЗЗД вр. чл.110 от ЗЗД, а именно : датата на издаване на Акт обр.15, с който се удостоверява годността на строежа, но в който не са отразени извършените допълнителни, наложителни СМР, или датата на подписване на Протокол обр.19, с който се удостоверява извършените към тази дата СМР, доколкото Акт обр.15/08.09.2008 г. предхожда Протокол обр.19/31.10.2008 г., и следва ли в този случай да се прилага специалната уредба на строителната дейност в ЗУТ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му”. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и разрешаването от въззивния съд на въпроса за началния момент на давностния срок в противоречие с решение № 271/22.11.2016 г. по в. т. д. № 521/2016 г. на Апелативен съд – В..
В срока по чл.287, ал.1 не е подаден отговор от ответника по касация Държавата, представлявана от министъра на финансите.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правна квалификация чл.61, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 202 835 лв., Апелативен съд – В. е приел за основателно възражението на ответника за погасяване по давност на претендираното с иска вземане.
Въззивният съд е възприел установената от първата инстанция и безспорна между страните фактическа обстановка, според която : Със сключени по реда на ЗОП договори от 01.09.2006 г., 14.01.2008 г. и 31.10.2008 г. на ищеца [фирма] е възложено изпълнение на СМР по изграждане на сграда, предназначена за Факултет по дентална медицина към Медицински университет В., намираща се в собствен на Държавата недвижим имот. Включените в предмета на договорите работи са изпълнени, приети и заплатени от възложителя МУ – В., но в процеса на тяхното изпълнение е възникнала необходимост от извършване на допълнителни СМР извън договорените. С протокол обр.15 от 08.09.2008 г., подписан от представители на възложителя и на изпълнителя, е установена годността на строежа и съответствието на извършените работи с одобрените проекти и нанесени екзекутиви, а на 23.10.2008 г. е съставен акт 16 за обекта, като сградата е въведена в експлоатация с разрешение за ползване от 03.11.2008 г. Допълнително извършените работи, извън възложените с договорите, са отразени в двустранно подписан протокол обр.19 от 31.10.2008 г. и са на стойност 202 835 лв. Тези работи са присъщо необходими за изпълнението на обществената поръчка и са задължителна предпоставка за приемането на обекта и въвеждането му в експлоатация. С влязло в сила решение по в. т. д. № 681/2014 г. на Апелативен съд – В., след частична отмяна и частично потвърждаване на решение по т. д. № 2073/2013 г. на Окръжен съд – Варна, е отхвърлен като погасен по давност предявеният от [фирма] против Медицински университет В. иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за извършване на СМР, идентични с работите, по повод на които е предявен искът по чл.61, ал.1 ЗЗД. В мотивите към решението е прието, че давността е започнала да тече от момента на приемане на работите на 08.09.2008 г. и е изтекла преди предявяване на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД.
При така установената фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил извод, че процесните допълнителни СМР са били извършени към датата на съставяне на акт обр.15 – 08.09.2008 г., подписан от представители на възложителя и на изпълнителя, поради което към тази дата е станало изискуемо вземането на изпълнителя към собственика на имота, произтичащо от фактическия състав на чл.61, ал.1 ЗЗД /въведен с исковата молба като основание на предявения иск/. Изразил е становище, че възникването на вземането и превръщането му в изискуемо съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД съвпадат по време с фактическото извършване на разходите за СМР, в резултат на което е настъпило разместването на блага между имуществените сфери на ищеца в качеството му на гестор и на собственика на имота като заинтересовано лице. В зависимост от изложеното съдът е приел, че приложимата за вземането на ищеца петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД е започнала да тече от 08.09.2008 г. След като е констатирал, че искът е предявен на 29.10.2013 г., въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, че претендираното вземане е погасено по давност и искът по чл.61, ал.1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен. Доводите на ищеца – жалбоподател, че спорът за давността следва да се разреши съобразно специалната регламентация по чл.258 и сл. ЗЗД и ЗУТ, са счетени за неоснователни с мотив, че те приравняват договорния и извъндоговорния режим на строителна дейност.
По допускане на касационното обжалване :
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не може да се квалифицира като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е насочен към проверка на правилността на изводите в обжалваното решение относно момента, към който следва да се преценява началото на давностия срок по чл.110 ЗЗД за претендираното с иска по чл.61, ал.1 ЗЗД вземане, и неприложимостта на специалната уредба в ЗУТ спрямо извъндоговорната отговорност по чл.61 ЗЗД. Освен това въпросът е зададен некоректно и не кореспондира с мотивите решението, в които е прието, че независимо от съставения по-късно протокол обр.19, всички допълнителни работи, във връзка с които е предявен искът на гестора, са били извършени и завършени към датата на съставяне на акт обр.15 и именно по тази причина неговата дата е възприета за начален момент на давностния срок. При действието на чл.280, ал.1 ГПК в приложимата редакция от ДВ бр.59/2007 г. Върховният касационен съд селектира касационните жалби в зависимост от специфичните основания за достъп до касационен контрол, предвидени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, без да проверява правилността на обжалвания въззивен акт. Поради значимостта на поставения от касатора въпрос за правилността на въззивното решение същият не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Допълнителен аргумент за недопускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението е ненадлежното заявяване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията в т.4 от цитираното тълкувателно решение, проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага разрешеният с въззивното решение правен въпрос, обусловил изводите на съда по конкретното дело, да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е обосновал искането си за достъп до касационно обжалване с твърдение, че „разглеждането на жалбата по същество по този въпрос ще бъде от значение за развитието на правото, тъй като по този начин по него ще се формира задължителна съдебна практика”. Въведената по този начин формулировка не покрива съдържанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и въз основа на нея не може да се направи извод, че касационното разглеждане на поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросът „за началния момент на давностния срок”, макар и абстрактно зададен, е значим за изхода на делото, но по отношение на него не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Представеното с изложението решение № 271/22.11.2016 г. по в. т. д. № 521/2016 г. на Апелативен съд В., което според касатора съдържа различно разрешение на въпроса от кой момент тече погасителната давност в хипотезата на чл.61, ал.1 ЗЗД, не съдържа отбелязване да е влязло в сила. Поради това и с оглед т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решението не може да бъде преценявано като източник на съдебна практика за целите на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 164/2017 г. на Апелативен съд В..
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 от 14.06.2017 г., постановено по в. т. д. № 164/2017 г. на Апелативен съд – В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :