О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
гр. София, 20.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2120/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс” АД – гр.София, срещу решение № 1055 от 30.04.2018 г., постановено по гр. д. № 1203/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 29.09.2017 г. по гр. д. № 7222/2015 г. на Софийски градски съд ЗД „Бул Инс” АД е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на П. Й. Б. обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 25.06.2014 г. в размер на сумата 64 000 лв. (разлика над сумата 16 000 лв., за които първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, до присъдените от въззивния съд 80 000 лв.), ведно със законната лихва от 25.06.2014 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В жалбата се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане да бъде отменено с произтичащите от това последици – отхвърляне на иска за разликата над 16 000 лв. до 80 000 лв. и присъждане на разноски. Касаторът навежда оплаквания, че обезщетението за неимуществени вреди е завишено в нарушение на чл.52 ЗЗД и че неговият размер не кореспондира с действително претърпените от ищцата вреди. Позовава се на неправилна преценка на фактите и доказателствата по делото. Поддържа и оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд за липса на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответницата по касация П. Й. Б. със съдебен адрес в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор, депозиран от процесуалния й представител адв. Д. С. на 02.08.2018 г. Претендира разноски, отразени в списък по чл.80 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че с оглед установените от доказателствата по делото неимуществени вреди, претърпени в резултат на произшествието от 25.06.2014 г., обстоятелствата, при които са причинени вредите, и цялостното неблагоприятно отражение на произшествието върху живота и здравето на ищцата П. Б., последната има право на справедливо обезщетение в размер на 80 000 лв.
При произнасяне по съществото на спора в рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е взел предвид заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи – автотехническа и медицински, и показанията на свидетели – очевидци, въз основа на които е достигнал до изводи, че : Произшествието от 25.06.2014 г. е реализирано в [населено място] в момент, когато ищцата е пресичала пътното платно на пешеходна пътека; В момента, когато ищцата е предприела пресичането, участвалият в произшествието лек автомобил е изчаквал за ляв завой и ищцата не е могла да предвиди, че няма да бъде пропусната от него при наличие на добра видимост към нея и възприемането й на платното за движение. В резултат на удара от автомобила ищцата е получила открита и проникваща съчетана черепно – мозъчна травма с множество травматични увреждания – контузия на главата и на крайниците, линейна фрактура на челната кост вляво, фрактура на черепната онова в областта на предната черепна ямка, навлизане на атмосферен въздух във вътрешночерепното пространство (плевмоцефалия), контузия на мозъка в лека степен, кръвоизлив в лекия синус на челната кост на черепа и на решетъчния синус фрактура на горната челюст вляво с кръвоизлив в горночелюстния синус, фрактура на ябълчната кост на лицевия скелет, фрактура на външната и горната степен на лява орбита. По повод на черепно – мозъчната травма ищцата е лекувана медикаментозно и инфузионно шест дни в лечебно заведение, след което – в домашни условия, при спазване на специален режим за около три месеца; В резултат на тази травма ищцата е претърпяла значителни болки и страдания в рамките на два – три месеца и умерени – за срок до шест месеца, като и към момента на прегледа има налични оплаквания, изискващи допълнителни изследвания със специална медицинска техника. Освен посочената травма, на ищцата са причинени още увреда на меките тъкани на лицето – травматичен периорбитален хематом вляво, изпълване на левия максиларен синус с кръв, нараняване на кожата; фрактура на лявата фронтална кост с дислокация (разместване), едрофрагментна фрактура на лявата зигоматична кост в областта на латералната и горната степен на орбитата и в областта на дъгата. Извършена е операция под обща анестезия, като с достъп през лявата вежда са наместени счупените и разместени кости на предната синусна стена, проведена е репозиция на фрактурираните кости на лявата зигоматична кост, поставена е пластина за фиксиране на фрактурираните костни фрагменти, фиксирана с винтове. Травмата в областта на лицето и последващата оперативна намеса са предизвикали силни болки, които са продължили и в следоперативния период. В заключенията на медицинските експертизи е отразено, че в медицинската документация се съдържат и данни за други причинени травми – изолирана фрактура на предната синусна стена и фронтобазални наранявания, които са тежки и са съпроводени с разкъсване на твърдата мозъчна обвивка. Според свидетелските показания, по причина на травмите ищцата е имала затруднения при храненето и в ежедневното си обслужване, не е могла да се грижи пълноценно за малкото си дете, развила е страх от пресичане и има чести пристъпи на световъртеж и главоболие.
След преценка на доказателствата въззивният съд е направил извод, че броят, естеството и тежестта на причинените при произшествието травми, както и интензитетът и продължителността на понесените във връзка с тях болки и страдания, предполагат заплащане на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД в размер на сумата 80 000 лв. При определяне на обезщетението съдът е отчел също възрастта на пострадалата към момента на настъпване на вредите – 37 г., и съществувалите към този момент обществено – икономически условия в страната. В зависимост от направените изводи въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над 16 000 лв. до 80 000 лв., и е присъдил на ищцата допълнително обезщетение от 64 000 лв.
За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника – застраховател, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД поради съпричиняване на произшествието и на вредоносния резултат от страна на ищцата. Позовавайки се на заключението на автотехническата експертиза и на показанията на свидетелката Н. – С., съдът е приел, че като е предприела пресичане на платното за движение на превозни средства на пешеходна пътека в момент, когато управляваният от виновния водач лек автомобил е изчаквал за маневра ляв завой и водачът е имал възможност да я възприеме, ищцата не е нарушила правилата за движение и не е допринесла с поведението си за настъпване на вредите.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (инкорпорирано в касационната жалба) ответникът – касатор ЗД „Бул Инс” АД е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „І. Спазен ли е и приложен и е принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело, в съответствие с ППВС № 4/1968 г.; Даденото от въззивния разрешение на значимия за крайния резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на „справедливо” по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, е ли в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/68 г.; Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане; ІІ. При обективна възможност на пострадалия да избегне получените травми от ПТП, но не е направил необходимото за това, налице ли е съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, дори да не е действал противоправно”. За първата група въпроси се твърди, че са разрешени в противоречие с практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, формирана при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., а за въпроса по т.ІІ – че „е нарушена т.7 от ППВС № 17/63 г.”.
Формулираните в т.І въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК да са от значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд по съществото на спора. Въпросите съдържат оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за несъобразяване на критериите, релевантни за прилагане на принципа за справедливост според указанията в ППВС № 4/1968 г. Евентуалното нарушение на чл.52 ЗЗД е от значение за правилността на въззивното решение и според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС неговото наличие не е основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с посочената в изложението практика на ВКС. За изчерпателност следва да се отбележи, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил както посочените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, така и специфичните за конкретния случай факти, които изпълват със съдържание понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за размера на обезщетението. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД не противоречи на практиката на ВКС в решенията, с които касаторът е обосновал допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това няма основание обжалваното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на въпроса по т.ІІ от изложението, свързан с възражението на касатора по чл.51, ал.2 ЗЗД. При обсъждане на възражението въззивният съд не е направил извод, че ищцата е имала възможност да избегне травмите, но не е направила необходимото да предотврати произшествието. Въззивният съд е преценил възражението като неоснователно с мотив, че ищцата е съобразила поведението си на пешеходец с конкретната пътна обстановка и не е имала причина да предполага, че водачът на лекия автомобил няма да я пропусне да премине на пешеходната пътека, където е предприела пресичане. Въпросът не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, с които е аргументирано отсъствието на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, и не може да послужи като общо основание за достъп до касационен контрол. Същевременно, с оглед извода за липса на причинна връзка между поведението на ищцата и настъпването на вредите, не е налице поддържаното противоречие със задължителната практика на ВКС в ППВС № 17/1963 г.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ЗЗД.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи за несъответствие на определеното от въззивния съд обезщетение с реално претърпените от ищцата вреди и със съдебната практика „за подобни и по-тежки вреди”. Доводите са относими към основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, но не насочват към очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 1203/2018 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът дължи на ответницата по касация разноски в размер на сумата 3 600 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС) за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено в брой на основание договор за правна защита и съдействие от 31.07.2018 г. и данъчна фактура от 31.07.2018 г. В касационната жалба касаторът е направил евентуално възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което настоящият състав на ВКС намира за неоснователно. Адвокатското възнаграждение (3 000 лв. без ДДС) е договорено на база материалния интерес по делото, съобразено е с фактическата и правна сложност на делото и с обема на адвокатската защита, предоставена от процесуалния представител на ответницата по касация в производството по чл.288 ГПК, поради което няма основание да бъде намалявано съобразно чл.78, ал.5 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1055 от 30.04.2018 г., постановено по гр. д. № 1203/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс” АД с ЕИК[ЕИК] – София, бул. „Джеймс Баучър” № 87, да заплати на П. Й. Б. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес гр. София, ул. „Бистрица” № 9, офис № 4 – адв. Д. С., сумата 3 600 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :