О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
София, 25.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Бонка Йонкова
Членове: Евгений Стайков
Галина Иванова
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 311/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК. образувано:
1. по частната касационна жалба на [фирма]/н/ против Определение №2572 от 24.09.2015г., постановено по в.ч.гр.д.№3316/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, 9 с-в, в частта му, с която частично е отменено определение №145/30.04.2015г. по т.д.№94/2014г. на Врачански окръжен съд и с която е оставена без уважение молбата на [фирма]/н/ по чл.248 ГПК за допълване на решение №32/5.03.2015г., постановено по т.д.№94/2014г. на В..
2. по частната касационна жалба на [фирма] / [фирма]/ против същото против Определение №2572 от 24.09.2015г., постановено по в.ч.гр.д.№3316/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, 9 с-в, в частта му, с която е потвърдено определение №145/30.04.2015г. по т.д.№94/2014г. на Врачански окръжен съд за оставяне без уважение на молбата на [фирма] по чл.248 ГПК за изменение на решение №32/5.03.2015г., постановено по т.д.№94/2014г. на В..
В частната касационна жалба на [фирма]/н/ се поддържа, че определението в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и че е необосновано. Сочи се, че неправилно въззивният състав е приел, че правото на ищеца да претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, е обусловено от наличието на извършено заплащане на възнаграждението от самата страна по делото. Излагат се съображения, че всяко трето лице може да заплати чуждо задължение при условията на чл.73 ал.1 ЗЗД и че отношенията между третото лице и длъжника нямат значение по отношение на удовлетворения кредитор. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК /допълнено с молба от 9.12.2015г./ се поддържа наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с поставения въпрос: „Следва ли да се присъдят разноски, които са направени от трето-неучастващо по делото лице, за сметка на страната по делото?”
В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [фирма], в който се излагат доводи за недопускане на обжалваното определение до касационно обжалване по жалбата на [фирма]/н/, поради съобразяването на определението със задължителната практика на ВКС по поставения въпрос. В отговора се сочи, че жалбоподателят не е изложил аргументи защо счита, че въпросът е от значение на точното прилагане на законите и за развитието на правото. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на частната касационна жалба по съществото на процесуалния спор.
В частната касационна жалба на Българо-Американска кредитна банка” АД се твърди, че в обжалваната от Банката част, въззивното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като едновременно с това е и необосновано. Излагат се доводи в подкрепа на тезата, че с поведението си Банката не е дала повод за завеждане на иска по чл.694 ТЗ, както и че [фирма] е признала иска до размера, до който същия е бил уважен, които обстоятелства обуславят приложението на чл.78 ал.2 ГПК за възлагане на деловодните разноски в тежест на ищеца. Поддържа се наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК като се поставят следните три въпроса: 1.„В кой момент от производството по несъстоятелност, в случай, че длъжникът е поръчител по търговска сделка, от която произтичат вземанията на кредитор, който ги е предявил по реда на чл.685 ТЗ, длъжникът/поръчител следва да направи възражение за изтекъл срок по чл.147 от ЗЗД с оглед отпадане на отговорността му, респективно неприемане на вземането на кредитора на това основание?” 2.„В случай на направено от страна на длъжника/поръчител изрично възражение за преклудиране на отговорността му като поръчител на основание.изтичане на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД, за първи път в откритото съдебно заседание в производството по реда на чл.692 ал.3 от ТЗ, а не е сторил това още в подаденото преди това писмено възражение по реда на чл.690 ТЗ, което възражение съдът не е уважил с окончателното си определение по чл.692 ал.4 ТЗ, следва ли да се счита за повод, който кредиторът с потвърдено от съда вземане, е дал за завеждане на иск по чл.694 ТЗ от страна на длъжника?” и 3.„Длъжен ли е съдът по несъстоятелността, в производството по чл.692 ал.3 ТЗ по направено от страна на длъжника възражение срещу прието от синдика вземане по реда на чл.690 ТЗ, да вземе предвид и да се съобрази с фактическата и правната обстановка в производството по разглеждане на възраженията, както и с направените изявления на страните в това производство, респективно, ако не се съобрази и постанови окончателно определение, което противоречи на установената в производството по чл.692 ал.3 ТЗ правна и фактическа обстановка, в чия тежест следва да се вмени отговорността за разноските за държавна такса при предявяването на установителен иск по реда на чл.694 от ТЗ?”.
В., ТК, ІІ-ро т.о., след като обсъди оплакванията в частните касационни жалби, намира че същите са допустими, тъй като са подадени в срок от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по реда и при условията на чл.274 ал.3 т.2 ГПК.
По частната касационна жалба на ищеца [фирма]/н/.
С обжалваното пред настоящата инстанция определение, въззивният състав е отменил определението на Врачански окръжен съд в частта му, с която на основание чл.248 ГПК по молба на [фирма]/н/ е било допълнено решение №32/5.03.2015г., постановено по т.д.№94/2014г. на В. като вместо него въззивният състав е оставил без уважение молбата на [фирма]/н/ за изменение на първоинстанционното решение и присъждане на направените от ищеца разноски за адвокат.
Въззивният състав е приел за установено, че уговореното между ищеца и упълномощения от него адвокат възнаграждение в размер на 57 656.40 лв. е било заплатено по банков път от трето за спора лице – [фирма] за сметка на ищеца. За да остави без уважение молбата на ищеца, предявена по реда на чл.248 ГПК за изменение на решението и за осъждането на ответното дружество да заплати разходите за правна защита, въззивният състав се е позовал на практиката, установена по реда на чл.274 ал.3 ГПК в ч.т.д №3082/2014г. на ВКС, І т.о., според която „не всяко доказателство за това, че уговореното възнаграждение по конкретното дело е получено от процесуалния представител, а само доказателствата за извършени от страната плащания представляват основание за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение”.
Поставеният в частната касационна жалба въпрос: „Следва ли да се присъдят разноски, които са направени от трето-неучастващо по делото лице, за сметка на страната по делото?” е значимия правен въпрос, обусловил решаващия извод на съда за оставяне без уважение молбата на ищеца за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Независимо от това, настоящият състав намира, че определението в обжалваната му от [фирма]/н/ част не следва да се допуска до касация, тъй като не са налице допълнителните предпоставки за това по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, а напротив – отговорът на въпроса е изцяло съобразен с определението на ВКС по ч.т.д №3082/2014г. на ВКС, І т.о, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Не намира опора в разясненията, дадени с Т..решение №6/6.11.2013г. по т.д.№6/2012г., ВКС, ОСГТК, твърдението на касатора, че в тълкувателното решение е посочено, че за присъждането на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение няма значение от кого е заплатено възнаграждението. Не може да се приеме също тезата на касатора, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът не излага съображения защо счита, че са налице двете кумулативно предвидени условия в чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускането на касационно обжалване. Посоченото от касатора решение на ВКС по приложението на чл.73 ЗЗД не обуславя извод за необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика по приложението на процесуалноправните разпоредби на чл.78 и сл. ГПК, доколкото с разпоредбата на чл.73 и сл.ЗЗД се регламентират материалноправни облигационни отношения.
По частната касационна жалба на ответника [фирма] .
С обжалваното определение, въззивният състав е потвърдил определението на Врачански окръжен съд в частта му, с която първоинстанционният съд е оставил без уважение на молбата на [фирма] по чл.248 ГПК за изменение на решение №32/5.03.2015г., постановено по т.д.№94/2014г. в частта за разноските. Въззивният съд е приел за неоснователно искането на ответната банка за възлагане на деловодните разноски в тежест на ищеца с аргумента, че разгледаният иск по чл.694 ТЗ е предявен по повод определение на съда по несъстоятелността, одобряващо списъка на приетите от синдика вземания, включително предявеното от ответника вземане в пълния му размер. Съдът е стигнал до извода, че доколкото не е било налице признание на основателността на възражението по чл.147 ЗЗД , нито своевременно оттегляне на предявеното вземане, не може да се приеме, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото по см. на чл.78 ал.2 ГПК относно признатия размер на иска.
Нито един от поставените от касатора [фирма] въпроси: 1.„В кой момент от производството по несъстоятелност, в случай, че длъжникът е поръчител по търговска сделка, от която произтичат вземанията на кредитор, който ги е предявил по реда на чл.685 ТЗ, длъжникът/поръчител следва да направи възражение за изтекъл срок по чл.147 от ЗЗД с оглед отпадане на отговорността му, респективно неприемане на вземането на кредитора на това основание?” 2.„В случай на направено от страна на длъжника/поръчител изрично възражение за преклудиране на отговорността му като поръчител на основание.изтичане на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД, за първи път в откритото съдебно заседание в производството по реда на чл.692 ал.3 от ТЗ, а не е сторил това още в подаденото преди това писмено възражение по реда на чл.690 ТЗ, което възражение съдът не е уважил с окончателното си определение по чл.692 ал.4 ТЗ, следва ли да се счита за повод, който кредиторът с потвърдено от съда вземане, е дал за завеждане на иск по чл.694 ТЗ от страна на длъжника?” и 3.„Длъжен ли е съдът по несъстоятелността, в производството по чл.692 ал.3 ТЗ по направено от страна на длъжника възражение срещу прието от синдика вземане по реда на чл.690 ТЗ, да вземе предвид и да се съобрази с фактическата и правната обстановка в производството по разглеждане на възраженията, както и с направените изявления на страните в това производство, респективно, ако не се съобрази и постанови окончателно определение, което противоречи на установената в производството по чл.692 ал.3 ТЗ правна и фактическа обстановка, в чия тежест следва да се вмени отговорността за разноските за държавна такса при предявяването на установителен иск по реда на чл.694 от ТЗ?” не може да бъде приет като значим въпрос, който е обусловил правните изводи по конкретното дело. За да стигне до извода, че в случая разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК е неприложима, въззивният съд се е позовал на наличието на съществуващ спор към датата на завеждане на иска по чл.694 ГПК /включително и по отношение на признатите суми от ответната банка след завеждане на иска/. Съдът е посочил, че за спора относно разноските, са без значение обстоятелствата, свързани с несвоевременно направеното възражение от [фирма] /н/ по чл.147 ЗЗД. При това положение въпросите, поставени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК относно правните последици от бездействието на поръчителя в несъстоятелност в производството по чл.685 ТЗ и сл.ТЗ , не са включени от въззивния състав в предмета на спора. Съгласно т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г.,ВКС, ОСГТК правният въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК за формирането на решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт и за възприемането на фактическата обстановка. И трите поставени от касатора въпроси са свързани с правилността и обосноваността на определението в обжалваната му от [фирма] част, които не могат да бъдат предмет на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглежда соченото допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените по-горе съображения ВКС-Търговска колегия, състав на ІІ-ро т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение №2572 от 24.09.2015г., постановено по в.ч.гр.д.№3316/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, 9 с-в, в обжалваните му части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: