3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 110
С., 28.01. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 5621/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община [населено място] представлявана от кмета П. Г. П., чрез пълномощник адв. М. Б. против въззивно решение № 197 от 11.06.2015г., поправено с решение № 287 от 30.07.2015г. по в. гр. дело № 232/2015г. на Кюстендилски окръжен съд, с което на основание чл. 59 ЗЗД, [община], [населено място] е осъдена да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие на Република България сумата 3343,86лв. към присъдените с първоинстанционното решение 1986,72 лв. или общо 5330,58 лв. обезщетение за ползване без основание на собствен на Държавата недвижим имот – апартамент № 13, вх. А, ет.5, в жилищен блок на @@6@ [населено място] с площ 78,01 кв. м и прилежащо мазе № 11 с площ 5,83 кв. м за периода от 01.06.2009г. до 22.08.2013г., ведно със законна лихва, считано от 30.05.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правния въпрос – обогатяването на ответника по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД представлява ли сумата, която ответникът би дължал като наем за процесния период, ако ползваше имота като наемател. Въпросът е поставен като от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, без да са развити съображения по приложение на посочената хипотеза.
Ответникът Държавата чрез Областния управител В. Я. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване, поради липса на изведен правен въпрос от значение за изхода на делото. Изложени са съображения по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение, с твърдение че спорът е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 59 ЗЗД. Направено е искане за присъждане на юрисконсулско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 59 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложеното материалноправен въпрос не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложението на посочената хипотеза не е мотивирано съобразно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а наличието на задължителна съдебна практика по приложението на чл. 59 ЗЗД, установена с ТР 1/28.05.1979г. на П.; решения по гр. дело № 401/2009г., четвърто г. о., ВКС, гр. дело № 1724/2009г., трето г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Доколкото въпросът е отправен към начина на определяне на обезщетението по чл. 59 ЗЗД, прието с обжалваното решение не влиза в противоречие със съдебната практика на ВКС.
За основателността на иска съдът е приел, че е необходимо да се установи обедняване на ищеца, обогатяване на ответника и причинна връзка между обедняването и обогатяването, като ищецът може да претендира само това, с което имуществото му е намаляло, затова обезщетението по чл. 59 ЗЗД се определя като разлика между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника съобразно фактите по делото. Ответникът е ползвал без правно основание имот държавна собственост, който отдавал под наем в установен размер за процесния период; държавата, като собственик на имота, през същия период не е могла да го ползва и е била лишена от възможността да реализира доходи, като го отдава под наем, нормативно определен по правилата на чл. 33-38 от Правилник за прилагане на Закона за държавна собственост в установен размер. При разлика между двете стойности, разпоредбата на чл. 59 ЗЗД постановява, че се дължи връщане на онова, с което лицето се е обогатило, до размера на обедняването. Тъй като в случая обедняването стойностно надвишава обогатяването на ответника, въззивният съд е присъдил разликата между двете суми (към присъдената с първоинстанционното решение сума, с която ответникът се е обогатил). По този начин фактическият състав на чл. 59 ЗЗД е приложен точно към установените по делото факти. Обезщетението съставлява сумата, с която ищецът е обеднял, присъденото е до размера на неговото обедняване, поради което даденият с обжалваното решение отговор на поставения правен въпрос, доколкото засяга правните изводи на съда, не влиза в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 59 ЗЗД.
Предвид изложеното не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. т. 3-та ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на другата страна в размер на 500 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 197 от 11.06.2015г., поправено с решение № 287 от 30.07.2015г. по в. гр. дело № 232/2015г. на Кюстендилски окръжен съд.
ОСЪЖДА Община [населено място] да заплати на Държавата представлявана от Министъра на регионалното развитие на Република България, чрез Областния управител на област К. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ