О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1100
гр.София, 22.10.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1004/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на И. К. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 507 от 26.03.2012 г. по гр.д.№ 564/ 2012 г. С него, след като е отменено частично решение на Карловски районен съд по гр.д.№ 1106/ 2011 г., са отхвърлени предявените от жалбоподателя против [фирма] – С. искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № У.-11-1050/ 11.07.2011 г. на изпълнителния директор на дружеството, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „носач – товарач стоки, той и шофьор и мотокарист” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 2 143,22 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд разрешил в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправните въпроси имат ли задължителна сила за гражданския съд събраните по прокурорска проверка доказателства; допустимо ли е въззивният съд да обсъжда факти и доводи, които не са посочени във въззивната жалба; допуска ли процесуално нарушение съда, ако не спази изискванията на ППВС № 7/ 1965 г. Счита, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната страна [фирма] – С. оспорва жалбата, като поддържа, че задължителната практика на ВКС е съобразена от въззивния съд и че не са налице предпоставките по чл.280 от ГПК.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че ищецът закупил от ответното дружеството отпадъчна ламарина, която натоварил на превозно средство. Заедно с платената ламарина, той натоварил и четири листа черна ламарина (160 кг), която не била платена, след което направил опит да я изнесе от територията на предприятието. Опитът бил осуетен от охраната, а срещу ищеца започнала прокурорска проверка, приключила с постановление за прекратяване на наказателното производство. Съдът е намерил извършването на нарушението за доказано, включително от дадените от ищеца обяснения по наказателното производство, а наложеното дисциплинарно наказание – за адекватно на тежестта на нарушението. Съответно е отхвърли исковете за защита срещу незаконно уволнение.
При тези мотиви на въззивния съд не обуславя решението му процесуалноправният въпрос за доказателствената сила на събраните по прокурорска проверка доказателства. Въззивният не е приел в акта си, че доказателствата, събрани по прекратено наказателно производство, имат за него задължителна сила, като присъдата. Той е обсъдил обясненията, дадени в това производство, но не като обвързващи съда, а като едно от всички събрани по делото доказателства. При това положение първият поставен въпрос е без значение за конкретния спор – той не е разрешаван от въззивния съд и отговорът по него не би се отразил на резултата от производството. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, по необуславящ въззивното решение въпрос обжалването не може да бъде допуснато, без оглед дали по този въпрос е налице някое от допълнителните основания по т.1-3 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
Вторият поставен от касатора процесуалноправен въпрос – допустимо ли е въззивният съд да обсъжда факти и доводи, които не са посочени във въззивната жалба – не е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС. Цитираната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК практика по чл.291 от ГПК е в смисъл, че би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало, ако въззивният съд се произнесе по непосочени от въззивника обстоятелства, но в настоящия случай окръжният съд не е постановил нещо различно по този въпрос. Той не е разгледал доводи, които не са посочени от ответника по делото, нито служебно е попълвал процеса с факти и доказателства. Самият касатор не сочи конкретно кое обстоятелство или довод въззивният съд е разгледал служебно, без да е посочено в жалбата, така че аргументация за твърденията му за нарушения на диспозитивното начало няма. Поради това не може да се приеме, че по вторият поставен от касатора въпрос са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Що се касае до твърдението, че окръжният съд не е спазил изискванията на ППВС № 7/ 1965 г., това е твърдение за извършено процесуално нарушение, а не въпрос по чл.280 от ГПК. В производството по чл.288 от ГПК обаче съдът не проверява правилността на обжалваното решение, включително дали е постановено при спазване на процесуалните правила. Вън от изложеното, цитираното от касатора ППВС № 7/ 1965 г. е постановено при действието на ГПК от 1951 г. (отм.) и понастоящем е изгубило значението си, защото производството по обжалване на първоинстанционни решения по граждански дела сега е уредено при коренно различни принципи. То не е контролно-отменително, а е въззивно, като ВКС е издал нарочно тълкувателно решение за него (ТР № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС). Поради това ППВС № 7 от 1965 г. е изгубило значението си и евентуално противоречие с него не може да обоснове наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 507 от 26.03.2012 г. по гр.д.№ 564/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: