О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1101
гр.София, 22.10.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1011/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Н. Г. Б. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Габровски окръжен съд № 188/ 18.06.2012 г. по гр.д.№ 152/ 2012 г. С него е потвърдено решение на Габровски районен съд по гр.д.№ 1887/ 2011 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против И. С. М. иск за установяване на нищожността на саморъчно завещание, съставено от В. Г. Б. на 01.03.2011 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката повдига процесуалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) за задължението на въззивния съд да допусне поисканите с въззивната жалба доказателства, чието събиране е отказано от първата инстанция; за последиците от неправилно разпределение на тежестта на доказване с доклада на първоинстанционния съд; за възможността да се провъзгласи автентичността на документ, по отношение на който експертни заключения изразяват съмнение за част от съдържанието му. Счита, че по тези въпроси има противоречива практика, освен това първите два според жалбоподателката са разрешени и в противоречие с практиката на ВКС, а първият е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. На тези основания моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответникът И. С. М. оспорва жалбата. Според него поставените въпроси не са обуславящи по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г., а представената от касатора практика няма отношение към тях. Счита, че постановеното решение е изцяло в съответствие с практиката на ВКС и моли обжалването да не се допуска.
ВКС намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съдът е бил сезиран с иск за установяване на нищожността на завещание поради това, че не е написано и подписано от завещателката В. Б.. Страните са искали назначаване на експертиза за установяване на този спорен факт, искането им е уважено и експертът е дал заключение в смисъл, че текстът на завещанието е написан, а подписът е изпълнен от В. Б., макар текстът да е полаган с различни химикални пасти. Ищцата е поискала назначаване на повторна експертиза и това й искане е уважено. Повторното заключение е в същия смисъл, като и двете вещи лица не са изразили съмнения, че е възможно част от документа да не е написан от завещателката. Ищцата е поискала назначаване на тройна експертиза, като искането е оставено без уважение от първата инстанция с мотивирано определение, след което е постановено решение по същество, отхвърлящо иска. Срещу него е подадена въззивна жалба от ищцата, която е отнесла искането за назначаване на тройна експертиза пред въззивния съд. Последният, също с мотивирано определение, е отхвърлил искането за събиране на нови доказателства във въззивното производство и е постановил обжалваното решение.
При това положение поставеният въпрос за задължението на въззивния съд да допусне поисканите с въззивната жалба доказателства обуславя въззивното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, нито по него има противоречива практика. Според ТР № 1 от 19.02.2010 г., практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК е само тази, която има задължителен характер. С определение по чл.278 ал.2 от ГПК, оставящо без разглеждане частна жалба, такава практика не се създава, така че неоснователно касаторът се позовава на определение на ВКС, ІІІ г.о. по ч.гр.д.№ 38/ 2012 г. Решение на ВС по гр.д.№ 853/ 1991 г., І г.о., също не съставлява практика по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. То спада към т.нар. незадължителна съдебна практика и може да е от значение по т.2 на ал.1 на чл.280 от ГПК, но както то, така и решение на Сливенски ОС по гр.д.№ 91/ 2011 г., не разрешават въпроса за задължението на въззивния съд да събира нови доказателства, повдигнат от жалбоподателката. Този въпрос няма и значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото законната норма е ясна и точна, а практиката по прилагането й – установена. Въззивният съд дължи събиране на онези доказателства, които първата инстанция е отказала да допусне в нарушение на правилата на ГПК, но не е длъжен да уважава доказателствени искания, които законосъобразно са отхвърлени от първоинстанционния съд. Тази практика е съобразена, тъй като и двете съдебни инстанции са мотивирали определенията си за отхвърляне на доказателствените искания като неоснователни. Тази им преценка (за неоснователност на доказателствените искания) в производството по чл.288 от ГПК не подлежи на контрол. При допускане на обжалването касационният съд проверява единствено правните разрешения на въззивния съд, а по приложението на чл.266 ал.3 от ГПК обжалваното решение е съобразено с установената практика.
Въпросът за последиците от неправилно разпределение на тежестта на доказване с доклада на първоинстанционния съд не обуславя въззивното решение. Той не е бил поставен с въззивната жалба, съответно на него не е отговаряно в обжалваното въззивно решение. По въпрос, който не обуславя решението, касационно обжалване не може да бъде допуснато, независимо дали по него има противоречива практика (ТР № 1 от 19.02.2010 г.). Извън това, на обжалване пред ВКС подлежи въззивното, а не първоинстанционното решение. Основание за допускане на обжалване по чл.280 от ГПК са правните разрешения на въззивния, а не на първоинстанционния съд. Поради това доводите за процесуални нарушения, извършени от първата инстанция, са ирелевантни в касационното производство.
Не обуславя въззивното решение и процесуално- (а не материално-) правният въпрос за възможността да се счете за автентичен документ, за който експерти изразяват съмнение по отношение на част от съдържанието му. По делото са приети две заключения на вещи лица, но нито в едно от тях не се съдържа констатация, че част от изследвания документ може да не е написан от лицето, обозначено като негов автор. Мотивите на въззивното решение също не се съдържат такава констатация. Следователно въпросът, ако евентуално би било налице такова съмнение, как това би се отразило на извода за истинност на документа, е без значение за конкретния правен спор и по него обжалването не може да бъде допуснато.
По изложените съображения не са налице претендираните от жалбоподателката основания по чл.280 ал.1 от ГПК и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Габровски окръжен съд № 188/ 18.06.2012 г. по гр.д.№ 152/ 2012 г.
ОСЪЖДА Н. Г. Б. да заплати на И. С. М. сумата 1 000 лв (хиляда лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: