ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1101
София, 23. ноември 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 3712 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 627/19.05.2017 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 543/2017, с което е отменено частично решение № 405/30.11.2016 г. на Карловския районен съд по гр. д. № 522/2016, като е отхвърлен предявеният иск за иск за промяна на мерките относно упражняването на родителските права по чл. 59, ал. 9 СК.
Недоволен от решението е касаторът С. Ч. А., представляван от адв. Е. П., който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението си да обсъди всички факти и обстоятелства относно правно релевантните факти по делото, които имат отношение към интереса на децата, за който следи служебно, както по материалноправните въпроси за предпоставките за изменение на мерките относно упражняване на родителските права, за критериите, които следва да бъдат приложени при определяне на мерките относно упражняване на родителските права, за значението на желанието детето при кого от родителите си иска да живее, както и за предпоставките, при които съдът може да постанови разделяне на децата, родени от прекратения брак, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Позовава се на противоречива практика на ВКС, която прилага.
Ответницата по жалбата Д. А. А., представлявана от адв. С. П., я оспорва, като неоснователна и счита че не са налице сочените от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд е съобразил установената, включително цитираната от касатора практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция е неоценяем, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че бракът между страните е прекратен с влязло в сила решение и утвърдено споразумение по чл. 99, ал. 3 СК (отм.), като родителските права върху родените от брака деца Ч. на 15 и А. на 10 години са предоставени на майката. Съдът е приел, че периодично са възниквали случаи на конфронтация между по-голямото дете Ч. и ответницата, негова майка и след заминаването й в чужбина, по своя инициатива синът се е установил да живее при баща си, за което в Социалния доклад е отразено положително отношение от страна на ответницата. Въззивният съд е приел, че родителските права следва да бъдат предоставени на бащата, което би осигурило в по-висока степен интересите на това дете да бъде под пряк надзор на бащата, като е отчел следните обстоятелства: не особено ниската възраст на това дете (15-годишна възраст към момента на изслушването му в първоинстанционното производство), както необходимостта от по-близък контакт с бащата, с оглед пола на детето.
По отношение на малолетното дете А., с оглед служебното си задължение да прецени интереса на детето, съдът е приел, че майката следва да продължи да упражнява родителските права, като не е налице такова изменение на обстоятелствата, даващо основание да се приеме, че бащата е по-пригодния родител. В тази връзка е посочено, че А. е малолетно момиче в предпубертетна, преминаваща към пубертетна възраст, за което от изслушването се установява, че е по-привързано към майка си, в условията на подкрепа и на баба си по майчина линия, като изявява изрично желание да бъде отглеждано в условията и в обкръжението на близките си, при които е отглеждано и възпитавано от момента на раждането си, като изразява явно нежелание за съжителство с жената, с която баща й живее на съпружески начала (която независимо, че в показанията си изразява негативна оценка относно възпитателните качества на ответницата, признава, че връзката между детето и майката не e преустановена и след заминаването й в чужбина). Детето аргументира желанието си да живее с майка си, която си идва често от чужбина и е подпомагана от своята майка – баба на детето, която свидетелства за поети функции за подпомагане на дъщеря си в грижата по отглеждането и на двете деца, вкл. на малолетното дете А., с което се установяват в по-висока степен отношения на близост. Изложени са съображения, че деликатността на възрастта на детето от женски пол предопределя необходимостта на детето от социална среда, в която същото да намира подкрепа и разбиране от родственик, с когото се усеща в по-висока степен на близост, в случая – по-близка емоционална връзка с майка си и баба си по майчина линия, от които е отглеждано. Прието е, че временното отсъствие на ответницата по обективни причини – с цел на полагане на труд в чужбина и осигуряване на средства за живот на децата (видно от представените доказателства за преводи на суми), не обосновава извод за изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, доколкото от събраните доказателства липсват данни за преустановени отношения на детето с майката, както и за промяна на развитието на детето в емоционално-психологически и образователен план. В съответствие с ППВС № 1/1974, въззивният съд е приел, че е налице по-висока пригодност на майката при отглеждането и възпитанието на детето от женски пол, която в случая майката се явява подпомагана от свой близък. По отношение на наличието или липса на необходимост за съвместното живеене на двете деца или наличие на допустими предпоставки за тяхното разделяне, съдът е счел, че в случая „разделянето на децата“ от различен пол, предвид немалката им разлика във възрастта и взаимните интереси, е относително условно, доколкото по делото е безспорно установено, че страните живеят в жилищни сгради в непосредствена близост и още повече местоживеенето им осигурява достатъчни условия за реализиране на интензивни контакти при наличие на взаимна привързаност.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, но те нямат претендираното значение, тъй като са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, включително и с приложената практика,. Въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти. Мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като зрели личности, което е невъзможно да бъде постигнато без осъществяването на пълноценни отношения с другия родител.
При определянето на родителя, който ще упражнява в бъдеще родителските права се държи сметка за интересите на децата. В понятието „интереси на децата“ се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и подготовка за справяне за справяне с житейските задачи. В това понятие влизат и материалните интереси на детето – обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси; не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай. Такива съществени обстоятелства, посочени и в чл. 59, ал. 4 СК са възпитателски качества на родителите, но не тяхното наличие, а конкретното им проявление; моралният лик на родителите, които чрез примера си ще създават нравствени добродетели в децата си, а всяка проявена от родителите антиобществена проява създава отрицателен нравствен облик и лош пример за децата, т. е. явява се пречка за предоставяне на родителските права; проявените лични грижи и отношение към децата; изявената на дело готовност да отглеждат и възпитават децата; привързаността на децата към родителите; полът и възрастта на децата; социалната среда, в която ще живеят и жилищно битовите условия и пр. фактори от значение за бъдещото им пълноценно развитие (вж. Решение № 67/6.03.2015, ВКС, IV ГО по гр. д. № 4648/2014).
Макар част от критериите, от които се ръководи съдът при решаване на спор за упражняване на родителски права, да са вече нормативно закрепени в чл. 59, ал. 4 СК, изброяването е примерно, а не изчерпателно. Също примерно е изброяването в ППВС № 1/1974 г. – съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в него обстоятелства, стига да мотивира значението им по отношение на спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Обстоятелствата, които са релевантни за този спор, следва да бъдат обсъдени поотделно и в съвкупност, като във всеки случай съдът е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях и то като се ръководи най-напред от интереса на детето. Кой е най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е приоритетен при преценката, кой да упражнява родителските права. Именно за да охрани този интерес съдът съобразява възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Съдът е длъжен да обсъди всички тези, а и други съществени за упражняването на родителските права обстоятелства (ако има такива) поотделно и в съвкупност и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето. При тази преценка следва да бъде обосновано защо не се зачита желанието на детето, което то е заявило при изслушването на основание чл. 59, ал. 4 СК, а ако съдът приеме, че има данни за родителско отчуждение, той е длъжен да вземе становище на вещо лице – психолог (чл. 59, ал. 6 СК) (вж. Решение № 58/12.02.2014, ВКС, IV ГО по гр. д. № 6073/2013).
По въпроса за предпоставките, при които е допустимо разделяне между бившите съпрузи на родителските права по отношение на деца, родени от прекратения брак има задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1974 г. и според дадените в него указания, отделното живеене на децата и предоставянето отглеждането и възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други – при другия родител, е допустимо само ако са налице сериозни причини за това. Примерно са изброени някои възможни причини, които биха били от съществено значение (голямата разлика във възрастта, липсата на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител), като във всеки конкретен случай съдилищата могат да приемат и други обстоятелства, които да имат характер на сериозни причини за разделянето. В случая съдът е приел, че се касае за относително разделяне на децата, доколкото тяхното местоживеене в непосредствена близост позволява осъществяване на интензивни контакти при наличие на взаимна привързаност.
При този изход на делото в полза на ответницата по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 627/19.05.2017 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 543/2017.
ОСЪЖДА С. Ч. А. да заплати на Д. А. А. сумата 600 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.