О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1101
С., 06.12.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Лидия Иванова
ч. т. дело № 499/2012 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от Х. И. Х. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. Д. от ВАК, срещу определение № 7 224 от 20.04.2012 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ „г” състав, постановено по ч. гр. д. № 4 306/2012 г. Със същото се потвърждава определение от 23.01.2012 г. на Районен съд, ГО, 46 състав по гр. д. № 50 065/2011 г., с което е върната исковата молба на жалбоподателя като процесуално недопустима, в частта по предявените (евентуални) по чл. 124, ал. 1 ГПК искове за установяване, че към дата 24.03.2009 г. не е било налице основание за едностранно увеличение на лихвения процент по договора за кредит и за обявяване на изменението на лихвения процент от 6,2 % на 7 % за недействително, както и да се приеме за установено че са отпаднали основанията за увеличаване на лихвения процент, което обосновава намаляването му до първоначално уговорения от 6,2 %.
По съображения, изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на въззивното определение. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са наведени доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, насочена е към подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Производството по гр. д. № 50 065/2011 г. пред Софийски районен съд е образувано по предявен от Х. И. Р. от [населено място] против [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2-ро ГПК, с който моли съдът да се приема за установено, че клаузата на чл. 13 от Общите условия на ответника представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 З., поради което същата да бъде обявена за нищожна. При условията на евентуалност ищецът е предявил и още две претенции, с които да бъде признато за установено: че към дата 24.03.2009 г. не е било налице основание за едностранно увеличение на лихвения процент по договора за кредит и за обявяване на изменението на лихвения процент от 6,2 % на 7 % за недействително, евентуално да се приеме за установено, че са отпаднали основанията за увеличение на лихвения %, което обосновава намаляването му до първоначално уговорения размер.
Видно от сключения между страните договор за кредит № 202 – 39/2008 г., уговорената годишна лихва за първите 15 г. е в размер на 6,2 % годишно, а за останалия срок на издължаване – по договаряне с банката, като са определени равни месечни вноски с фиксиран размер 367,48 лв. С писмо от 24.03.2009 г. банката е уведомила кредитополучателя (жалбоподател в настоящото производство), че на основание чл. 13 от ОУ към договора за кредит увеличава едностранно лихвения процент на 7 %, считано от 12.04.2009 г. Ищецът е изразил несъгласието си с увеличението, продължава да заплаща първоначално определената вноска, поради което ответникът го счита за нередовен платец. При тези фактически данни, с определение от 23.01.2012 г. СРС връща исковата молба в частта по евентуално предявените два установителни иска. Съдът е приел, че поначало установителните искове за факти са изключение и съгласно чл. 124, ал. 4 ГПК са допустими само по отношение на факти с правно значение, които са изрично посочени в закон, какъвто не е настоящия случай. По отношение на втория установителен иск, предявен като евентуален, е прието, че е недопустим, тъй като чрез установяване на факта, че са отпаднали основанията за увеличаване на лихвения %, ищецът фактически цели съдът с акта си да замени волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото съдържание, което е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи ( чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ и др.). Определението на първоинстанционния съд е потвърдено с определение№ 7 224 от 20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 4 306/2012 г. на СГС.(предмет на настоящото производство).
За да бъде допуснато определението на въззивен съд до касационно обжалване е необходимо да са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Жалбоподателят е посочил въпросите от съществено значение за изхода на делото, по които се е произнесъл въззивния съд. От данните по делото е видно, че процесуалноправните въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд са свързани най – общо с: 1. допустимостта на предявения иск по чл. 124, ал. 4, изр. 2 – ро ГПК; 2. допустимо ли е да се иска от съда с акта си да замени волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото съдържание, без да са налице предвидените за това предпоставки, с оглед нормата на чл. 20а ЗЗД?
По отношение на първия поставен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. 2-ро ГПК е аналогична на чл. 97, ал. 3, изр. 2 от отменения ГПК от 1952 г. По приложението на посочената норма има трайно установена практика на ВКС, според която само в предвидените от закона случаи могат да се разглеждат установителни искове за факти с правно значение. И тъй като в закона не е предвидена възможността за предявяване на самостоятелен иск за установяване на посочените от ищеца факти относно липсата на основание за изменение на клауза от договор, то предявения от жалбоподателя иск се явява недопустим. В този смисъл са и: определение № 337 от 06.07.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 317/2011 г. на І ГО; определение № 191 от 16.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 91/2010 г. на ІV ГО, определение № 164 от 04.02.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 955/2010 г. на ІІ ТО и др. постановени по реда на новия ГПК.
По отношение на втория въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили и могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Както вече беше посочено, в случая с предявения установителен иск ищецът цели съдът да постанови акт, с който да принуди ответника да намали лихвения процент от 7 % до първоначално уговорения от 6,2 %, считано от датата на предявяване на иска. По своята същност тази претенция представлява молба за едностранно изменяне на сключения между страните договор за кредит, което е недопустимо. Безспорно, законодателят е предвидил хипотези, при които е възможно клаузи от договорите да бъдат променяни от съда, но в настоящия случай необходимите предпоставки не са налице. Постоянна и непротиворечива е практиката на ВКС по въпроса, че е недопустимо да се иска от съда да постанови акт, с които да замени волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото съдържание, без да са налице предвидените в закона предпоставки, в съответствие с която е и постановеното въззивно определение. Константна е и съдебната практика по въпроса, че всеки факт релевантен за гражданско правоотношение може да бъде установен в производството по повод възникнал спор относно правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл. 124 ГПК, ако не е изрично предвидено.
Цитираните от жалбоподателя съдебни актове не обосновават наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като са постановени при друга фактическа обстановка.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 7 224 от 20.04.2012 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ „г” състав, постановено по ч. гр. д. № 4 306/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: