О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1103
гр.София, 30.09.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4125/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на О. у. о. – Х. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 171 от 23.04.2014 г. по в.гр.д.№ 247/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Хасковски районен съд по гр.д.№ 3127/ 2013 г. и по този начин са уважени предявените от Я. А. Г. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за отмяна на заповед № 20/ 01.10.2013 г., с която е прекратен трудовият договор между страните; за възстановяване на Я. Г. на заеманата преди уволнението длъжност „старши възпитател” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 4 240,78 лв, като този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 4 365 лв.
Касаторът повдига (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г.) процесуалноправни въпроси и материалноправни въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото или са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с допустимостта на обжалвания акт са формулирани процесуалноправните въпроси допустимо ли е съдебно решение, с което се отменя заповед за уволнение, без същото да е признато за незаконно; с което се присъжда обезщетение за бъдещи вреди, чието настъпване не е сигурно; с което въззивният съд потвърждава първоинстанционно решение, страдащо от такива пороци. Освен това е релевиран процесуалноправният въпрос за доказателствената тежест относно фактът на оставане без работа за период от време, докато спорът е висящ пред въззивния съд и материалноправният въпрос ползва ли се от закрила по чл.333 ал.1 т.4 КТ работник, който се е явил на мястото на работа и е получил заповед за уволнение докато се е ползвал от право на отпуск за временна неработоспособност. За да се отговори на тези въпроси моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответната по касация страна Я. Г. оспорва жалбата и моли касационното обжалване да не бъде допуснато. Счита, че няма основания, които да пораждат съмнение в допустимостта на обжалваното решение, а по материалноправния въпрос поддържа, че е разрешен в съответствие с основополагащите принципи на трудовото законодателство.
ВКС намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е установил, че ищецът е работил при ответника по трудово правоотношение, което е прекратено едностранно от работодателя поради съкращаване на щата. При издаването на заповедта ищецът е ползвал законно разрешен отпуск по болест, но се е явил в предприятието – работодател за да бъде оформена трудовата му книжка и да си я получи. Заповедта е връчена при това идване на работника, без преди това да е било взето съгласие от Инспекция по труда. При тези факти съдът посочил, че щом работодателят е знаел за разрешения на работника отпуск и че ползването му е започнало, той не може да връчи заповедта за уволнение без преди това за е преодолял закрилата по чл.333 ал.1 КТ. В случая не е налице недобросъвестно упражняване на права от страна на ищеца и уволнението следва да бъде признато за незаконно на формално основание – чл.344 ал.3 КТ. Обстоятелството, че първоинстанционният съд е държал неточен диспозитив при уважаване на иска, въззивният съд не възприел като основание за недопустимост на решението му. Отхвърлил и доводите за недопустимост на първоинстанционния акт поради присъждане на вреди за период след постановяването му, като посочил, че този период междувременно е изтекъл и фактът следва да бъде взет предвид на основание чл.235 ал.3 ГПК. Относно доказването на оставането без работа е посочил, че пред първата инстанция са ангажирани доказателства за това за периода до постановяване на първоинстанционното решение, а пред въззивния съд ответникът не е ангажирал доказателства работникът да е започнал работа впоследствие.
С оглед тези мотиви на въззивния съд всички поставени от касатора въпроси обуславят въззивното решение. Те обаче нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. По процесуалноправните въпроси има установена практика, която е съобразена от въззивния съд. Решението би било недопустимо, ако съдът се е произнесъл по иск, различен от предявения (срв. решение № 157/ 30.10.2013 г. по т.д.№ 1091/ 2012 г., І т.о. и цитираната там практика). Непрецизното формулиране на диспозитива на съдебния акт не е основание нито за нищожността му, нито за неговата недопустимост, щом волята на правораздавателния орган е ясна и съдържа произнасяне в рамките на предявеното пред него искане за защита. Допустимо е и решение, с което се присъжда обезщетение за бъдещ период, макар той да не е изтекъл към момента на устните състезания пред първата инстанция, щом такова е претендирано (срв. решение № 148/ 14.06.2013 г. по гр.д. № 125/ 2013 г., ІІІ г.о. и цитираната в него практика). Евентуална неоснователност на претенцията би имала значение за правилността, но не и за допустимостта на съдебния акт, с които същата е уважена. Доказателствената тежест относно факта на оставане без работа при предявен иск по чл.225 ал.1 КТ е за работника-ищец, като достатъчно доказателство за този факт е представено копие от трудовата книжка, която е официален удостоверителен документ (Тълкувателно решение № 6/ 15.07.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2013 г., ОСГК на ВКС). Необходимост от представяне на доказателства, че работникът или служителят е останал без работа за целия исков периодq възниква тогава, когато работодателят оспори това обстоятелство в отговора на исковата молба или в един по-късен момент (решение № 15/ 07.02.2014 г. по гр.д. № 3838/ 2013 г., I. г.о. на ВКС). След като по процесуалноправните въпроси практиката е уеднаквена от ВКС, не се нуждае от промяна и е съобразена от въззивния съд, по тези въпроси не са налице предпоставките нито по т.1, нито по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Материалноправният въпрос също няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото практиката по приложението на чл.333 ал.1 т.4 КТ е установена от Върховния касационен съд по реда на чл.291 ГПК. Според тази практика закрилната норма се прилага винаги, когато работодателят знае за започналото ползване на отпуск от работника и въпреки това връчва заповедта за уволнение, без да вземе предварително съгласие от Инспекция по труда. (решения на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 661/ 2010 г., по гр.д.№ 1728/ 2009 г., по гр.д.№ 1594/ 2010 г., по гр.д.№ 1359/ 2011 г. и др.). Изключение е хипотезата, при която въпреки разрешения му отпуск поради временна неработоспособност, работникът не уведомява работодателя за него, не е започнал ползването му и е на работното си място. Процесният случай не е такъв, защото ползването на отпуска е започнало към момента на връчването на заповедта и работодателят е знаел това обстоятелство.
По изложените съображения Върховният касационен съд приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 171 от 23.04.2014 г. по в.гр.д.№ 247/ 2014 г.
ОСЪЖДА О. у. о. – Х. да заплати на Я. А. Г. 400 (четиристотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: