4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1104
С., 7.11.. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3940 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. В. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Г. от АК-М. против въззивно решение № 98 от 05.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 73/2013 г. на Врачанския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 284 от 01.11.2012 г. на Оряховския районен съд, постановено по гр.д. № 2/2012 г., са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратурата на РБ, искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждането й да заплати на ищеца сумата от 12 500 лв., обезщетение за причинените му имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 29.01.2008 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 15 000 лв., обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 29.01.2008 г. до окончателното изплащане, които вреди са причинени в резултат от незаконни актове и действия на прокуратурата – Постановление от 23.02.2009 г. на РП-О. за образуване на наказателно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК, по което е иззет като веществено доказателство мотоциклет „Х. C. 900”, собственост на ищеца, постановления за отказ за връщане на веществено доказателство на РП-О., от 08.04.2009 г. и от 02.02.2010 г., като неоснователни.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и чието решаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – следва ли да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата на РБ по чл. 49 ЗЗД с оглед разпоредбата по чл. 132, ал. 1 К.; има ли правно значение факта, че към момента на образуване на досъдебното производство от РП-О., няма достатъчно данни за извършено престъпление по чл. 345а НК и е установено правоимащото лице – собственик на мотоциклета; следва ли решаващите изводи на съда да се базират на съображения за наличие на реално събрани достатъчно данни за извършено престъпление по чл. 345а НК от страна на П., при отсъствие на такива доказателства при образуване на досъдебното производство; при образуване на досъдебното производство от П. без реално да са събрани доказателства, същата пряко уврежда интереса на правоимащото лице и създава потенциална заплаха за правната му сфера в бъдеще; допустимо ли е решаващият състав при тълкуване на чл. 132 К. да противоречи на разпоредбата на чл. 7 К., съгласно който държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, както и на чл. 13 К., предвиждащ защита на правото на собственост.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ не е изразила становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 49 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове, въззивният съд е приел, че по делото не са установени предпоставките, при условията на кумулативност, за уважаване на иска за обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. Приел е, че в случая предявените искове срещу П. по чл. 49 ЗЗД са допустими, но доколкото отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и функционално зависима от отговорността, която носи съответното длъжностно лице за вредите, които би, или е причинило при изпълнение на служебните си функции. Тъй като съгласно чл. 132, ал. 1 К., вр. с чл. 2 ЗСВ, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер, т.е. не носят отговорност за деликт, то не може да възникне и отговорността на П. по чл. 49 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е формулирал правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, а касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна. Така както са поставени въпросите сочат на твърдение за необоснованост на въззивното решение, а тя не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. Независимо от това, посочените правни въпроси от касатора, не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като такава задължителна съдебна практика, на която приетото във въззивното решение да противоречи, не е посочена от касатора, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вън от това следва да се посочи, че въззивният съд правилно е квалифицирал спорното право, тъй като на основание чл. 7 от К., държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по З. – специалният закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Следва да се отбележи, че функционалният имунитет на магистрата по чл. 132, ал. 1 К. не изключва отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразен акт на правосъдните органи, но в процеса следва да се докаже наличието на предпоставките на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД.
Освен това формулираните правни въпроси нямат значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като въззивният съд по същество е съобразил установената съдебна практика, че за да е изпълнен фактическият състав на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, следва да са налице кумулативно всички предпоставки затова, тъй като тази отговорност е за чуждо противоправно и виновно деяние, с което е причинена вреда на пострадалия и за да възникне тя е необходимо наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на прекия причинител – виновно противоправно поведение на дееца, вреда за пострадалия и причинна връзка между тях, като липсата на която е и е от тях не дава основание за възникване на деликтната отговорност и тъй като в конкретния случай тези предпоставки не били са налице, въззивният съд е приел, че и претенцията по чл. 49 ЗЗД се явява неоснователна. В тази връзка, в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разясненията с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпило изменение в законодателството или обществените условия, във връзка с които изисквания изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа обосновани аргументи.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 98 от 05.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 73/2013 г. на Врачанския окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 2633 от 05.04.2013 г. на В. В. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: