1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1105
гр.София, 23.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2916/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на Т. М. Т. и на П. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 61 от 18.04.2017 г. по гр.д.№ 34/ 2017 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1175/ 2016 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на Т. М. Т. 20 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършени престъпления, по което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 22487/ 2011 г. на Софийски районен съд, със законната лихва върху тази сума от 20.12.2014 г., като за разликата до 100 000 лв искът е отхвърлен.
Ищецът Т. Т. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по материалноправните въпроси „Какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост?”; „Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно изживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост?”; „Какви „стъпки” включва процесът на оценяване на едно негативно изживяване, включени в „критерия за справедливост?”. Счита, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът П. обжалва въззивното решение в осъдителната му част. От изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъдат уточнени, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д № 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и за задължението на въззивния съд да изложи мотиви стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Счита, че в обжалваната от него част от решението тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ищецът Т. Т. оспорва касационната жалба на ответника като поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, без да излага конкретни съображения.
П. не взема становище по жалбата на ищеца.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационното обжалване са неоснователни.
За да уважи предявения иск частично, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че срещу ищеца Т. Т. е повдигнато обвинение на 29.11.2005 г. за извършено престъпление по чл.311 ал.1 НК, взета му е мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 5 000 лв. Наказателното производство срещу ищеца е продължило с внасяне на обвинителен акт, по който е образувано съдебно производство, впоследствие няколкократно прекратявано поради необходимостта от отстраняване на процесуални нарушения, допуснати в досъдебното. Окончателно обвинението е разгледано по НОХД № 22487/ 2011 г. на Софийски районен съд. С присъда от 04.12.2014 г. ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатите обвинения. Присъдата не е протестирана и е влязла в сила на 20.12.2014 г. Ищецът преживял тежко наказателното преследване срещу него, изпитвал силен стрес, несигурност, притеснения, чувство на безпомощност, на обида, страх от злепоставяне, накърнена чест, загуба на самочувствие и самоизолация. За него това са неимуществени вреди, които са пряка последица от неоснователно упражнената от държавата наказателна репресия, поради което искът е доказан по основание: вредите трябва да бъдат обезщетени от ответника като процесуален субституент на държавата. При определяне на размера на обезщетението съдът обсъдил, но счел за неоснователни доводите на ищеца, че то следва да бъде завишено. Съдът посочил, че от момента на привличане на ищеца като обвиняем до оправдаването му са изминали 9 години, а не 11, както и че самият ищец в исковата си молба сочи като период на вредите именно 9 години. Относно уврежданията на здравето на ищеца съдът посочил, че според заключението на медицинската експертиза те се дължат на наследствена обремененост. Влияние върху заболяванията оказват и други фактори, включително стресът, но те имат съпътстващ характер, без да могат да се изведат като причина за заболяванията, а това изключва причинната връзка. Относно сочената от ищеца съдебна практика съдът посочил, че тя не е формирана по сходни случаи. По-високи обезщетения са присъждани на лица, които са били преследвани във връзка със заемането на длъжност, по отношение на която изискванията за почтеност са изключително завишени, при широк медиен отзвук и с последица срив в професионалния и личния им живот. Доводите на П., свързани с размера на обезщетението, съдът намерил за частично основателни. Посочил, че макар да са установени вреди, търпени от ищеца и състоящи се в негативни психо-емоционални изживявания, те не са с голям интензитет. Към необходимостта от определяне на обезщетение в по-голям размер съдът отнесъл единствено обстоятелството, че наказателното производство е продължило свръх разумния срок, което безспорно е оказало влияние върху продължителността на отрицателните изживявания у ищеца. Всички други релевантни за определяне на размера обстоятелства обуславят занижаването му. Обвинението е за престъпление, което не е тежко; личната свобода на ищеца не е ограничавана (мярката за неотклонение е „парична гаранция”); процесът е станал достояние само на най-близките на ищеца, не и на обществеността; не е препятствано професионалното му развитие; няма нарушения на здравето. Като отчел, че в резултат от неоснователното обвинение за ищеца не са настъпили необратими последици в личен, семеен и професионален план, съдът счел 20 000 лв за достатъчно обезщетение за установените вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираните от касатора – ищец материалноправни въпроси, са необуславящи. Съдът по същество не е занимал с тях, тъй като те не са били повдигнати във въззивната жалба на ищеца. Ограничената в правомощията си от разпоредбата на чл.269 ГПК въззивна инстанция следи служебно за валидността и допустимостта (в обжалваната част) на атакуваното пред нея първоинстанционно решение, а по други въпроси се произнася, доколкото е сезирана от страните. Освен, ако не се налага прилагане на императивна материалноправна разпоредба, тя не може да се произнася по правни доводи, които не са посочени във въззивната жалба или отговора на съответната страна. В конкретния случай ищецът не е изложил нито във въззивната си жалба, нито в отговора срещу жалбата на ответника, правни доводи, свързани със съдържанието на понятието „критерий за справедливост” и за включените в него елементи за осъществяване на пълна оценка на едно негативно изживяване и „стъпки” на процеса на оценяването им. Съответно ограниченият в правомощията си въззивен съд не е дал отговор на такива доводи и поставените в тази връзка правни въпроси не обуславят решението му.
Поставените от П. правни въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По въпроса, свързан със задължението на съда да вземе предвид и да посочи в мотивите на решението си всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, решението е съобразено със задължителната практика на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е спазила указанията, дадени с ППВС № 4/ 1968 г., Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г., ОСГК, ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС и е посочила в акта си кои установени по делото обстоятелства имат значение за размера на обезщетението и кои от тях обуславят определянето му в по-голям или в по-малък размер. Дали направеният анализ е правилен по същество, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по-горе процесуалноправен въпрос те съответстват на задължителната съдебна практика.
Процесуалноправният въпрос за необходимостта от наличие на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и незаконното обвинение, също е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Съобразено е Тълкувателно решение № 3/ 2005 г., ОСГК, ВКС, като въззивният съд изрично е посочил от кои доказателства установява съществуването на такава връзка. Той не е посочил, че присъжда обезщетение и за вреди, които не произтичат от незаконното обвинение. Напротив, по доводите на въззивника – ответник той изрично приел, че не се дължи обезщетение за влошеното здравословно състояние на ищеца именно поради неустановеност на причинна връзка между заболяванията му и неоснователно повдигнатото от П. обвинение. Разрешението е в съответствие с горепосочената задължителна практика, поради което и по жалбата на ответника няма основание за допускане на касационен контрол.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 61 от 18.04.2017 г. по гр.д.№ 34/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: