4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1105
София, 05.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 54 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. М. Х. от [населено място], против въззивното решение № 249 от 20 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 391 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е потвърдено решение № 75 от 4 май 2010 г., постановено по гр.д. № 254 за 2009 г. на районния съд в [населено място].
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводството, защото ищецът основава претенцията си на влязло в сила бракоразводно решение с невярна дата на влизането му в сила, а от тази дата ищецът черпи права; в исковата молба не е посочено каква част от собственото му жилище е предоставена за ползване от касаторката, а е посочил, че цялата сграда се ползва от нея; макар да е посочил, че иска по 350 лева месечно, в петитума се търси глобална сума за посочения период; съдебното решение е постановено при противоречие между обстоятелствена част и петитум и липса на индивидуализация на имота, ползван от касаторката; не са представени доказателства, че ищецът е обеднял в резултат на действията на касаторката, а тя се е обогатила; ищецът не е представил доказателства, че е имал възможност да реализира доход от имота, като го отдава под наем; касаторката ползва само един етаж от имота на годно правно основание – бракоразводното решение и няма данни тя да е пречила на ищеца да ползва имота; в бракоразводното решение не е определен нито срок за ползване на имота, нито кой етаж следва да се ползва; не е ясно как е изчислена сумата на дължимия наем. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се преповтарят оплакванията от касационната жалба във връзка с погрешната заверка на бракоразводното решение и противоречието между обстоятелствена част и петитум в исковата молба и се излага твърдението, че се касае до нередовна искова молба, поради което постановеното въззивно решение било недопустимо (сочат се ТР № 1/2001 г. на ВКС, две определения и две решения на ВКС); съдът е допуснал нарушение на материалноправната норма като неправилно е приложил разпоредбата на чл. 59 ЗЗД във връзка с липсата на доказателства за обедняване на ищеца и за възможността му да реализира доходи, както и че липсват изводи касаторката да ползва имота на негодно правно основание (сочат се две решения); в бракоразводното решение не е определен срок за ползване на имота от страна на касаторката и се излагат съображения за липсата на доказателство, че нотариалната покана е била връчена и че обезщетението е било определено неправилно.
Ответникът Б. Д. Х. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Л. Н., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
В атакуваното решение е прието, че вторият жилищен етаж на сградата не може да се обитава, тъй като е незавършен; касаторката ползва цялата къща и втория етаж като склад, двора и застрояването в него; размерът на наема поради липса на база за сравнение, следва да се определи предвид съответната общинска наредба; задължението не е периодично и затова правилно първата инстанция е определила обща сума до завеждането на делото; нотариалната покана не е елемент от фактическия състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане. Макар касаторката да не посочва изрично при коя хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК претендира допускането на касационното обжалване, предвид представената съдебна практика следва да се приеме, че искането намира своето основание в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Следва само да се отбележи, че представеното от касатора определение на ВКС, постановено в процедура по чл. 288 ГПК, не попада в обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не разрешава правен спор. Така също и решението на районен съд, без заверка за влизането му в сила, не може да послужи за целите на чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК.
По твърдението за недопустимост на въззивното решение, тъй като е постановено при нередовна искова молба:
К. съд приема, че твърдението не се оправдава от фактическа страна. От обстоятелствената част на исковата молба е видно, че част от собствено жилище на ищеца по силата на съдебно решение е предоставено за ползване от касаторката и че тя е поканена да заплаща по 350 лева месечно; всички сгради и съоръжения в двора, както и целият двор на къщата се ползват от касаторката. Претенцията е за осъждане на касаторката да заплати сумата от 6650 лева, представляващи обезщетение за лишаване на ищеца от ползване на собственото му жилище за периода м. май 2008 г. – м. ноември 2009 г. или по 350 лева за 19 месеца. На първо място, и при претенция за заплащане на обезщетение за по-голям период от време, предвид заявеното от касаторката отразяване за влизане в сила на бракоразводното решение, претенцията в частта за периода преди точната дата на влизане в сила на бракоразводното решение, би била неоснователна. След това, напълно в съответствие с бракоразводното решение ищецът посочил, че част от собственото му жилище е предоставено за ползване от касаторката, тъй като в самото бракоразводно решение липсва конкретизация, а твърдението е за осъществяване на ползване върху цялата къща, двора и постройките в него. Ето защо не може да се възприеме за вярно твърдението на касаторката, че е налице противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума и следователно, за нередовност на исковата молба. При това положение обсъждането на посочената съдебна практика по задълженията на съда в случай на констатация на нередовност на исковата молба, е безпредметно.
Извън посоченото съображение за порок на въззивното решение, касаторката не е успяла да постави обуславящ изхода на спора правен въпрос съобразно изискванията на закона, както определя задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1. Нито в самата касационна жалба, нито в изложението към нея, касаторката е съумяла да постави ясно и точно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Липсата на поставен правен въпрос е достатъчно основание за ВКС да не допусне касационното обжалване.
Според дадените от касаторката съображения, изрично се твърди нарушение на материалноправната норма по приложението на чл. 59 ЗЗД. Това твърдение касаторката е обвързала с липсата на доказателства за обедняване на ищеца и за възможността да реализира доход от процесния имот, което обосновава касационното оплакване допуснати съществени нарушения на съдопроизводството по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, а не представлява поставяне на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова и посочената съдебна практика не следва да се обсъжда. Не е ясно в каква връзка касаторката се позовава на осъществен въвод във владение като годно правно основание за ползване на имота, при положение, че имотът й е предоставен по силата на бракоразводно решение и претенцията е за заплащане на обезщетение за ползване на предоставения й, но собствен на ищеца имот.
На последно място се твърди, че касаторката не е била поканена да заплаща обезщетение, а в бракоразводното решение не бил определен срок, в който касаторката да ползва жилището и тези обстоятелства са станали причина за неправилното определяне на обезщетението въз основа на неприложим нормативен акт. Според правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, страните сами определят обема на дължимата защита и съдействие, а от изложеното не става ясно какво се иска от съда, поради което и по това оплакване касационният съд не дължи произнасяне в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК. При допуснатото от страна на касаторката смешение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационните основания по чл. 281 ГПК, следва да се приеме, че касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 249 от 20 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 391 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: