2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1109
гр. София, 23.10. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 351 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 20.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 13738/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение от 02.09.2011 г. по гр. дело № 24251/2011 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 233, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, да освободи и предаде на М. М. С., А. К. М., С. Ц. Илиева, Е. Ц. М., Е. И. М., В. М. М. и Р. М. М. държането на недвижим имот – магазин в [населено място], [улица] (подробно описан), предмет на развален, считано от 01.06.2011 г., договор за наем, сключен на 25.01.2011 г.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Същият жалбоподател е подал в срок и частна жалба по чл. 274, ал. 2, изр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 от ГПК, срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение от 09.02.2012 г., с което е „изменено” обжалваното въззивно решение, като жалбоподателят е осъден, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, да заплати на Е. Ц. М. сумата 450 лв. – разноски по делото. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното с нея определение.
Ответниците по касационната жалба – ищците М. М. С., А. К. М., С. Ц. И., Е. Ц. М., Е. И. М., В. М. М. и Р. М. М., в отговора си излагат съображения и доводи, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Ответницата по частната жалба Е. Ц. М., в отговора си излага съображения за неоснователност и на частната жалба. Ответниците претендират присъждане на разноските за настоящото производство.
По допускането на касационното обжалване:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване е изведен процесуалноправният въпрос за нарушаването на правото на участие и защита на страната в процеса в хипотезата на чл. 142, ал. 2 от ГПК. Жалбоподателят поддържа, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; представени са също така (в преписи) пет решения на Върховния административен съд (ВАС).
И. от касатора процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд и е от значение за изхода спора по делото. С молба от 09.12.2011 г. пълномощникът на дружеството-касатор – адв. А. Т. е поискала отлагане разглеждането на делото в съдебното заседание на въззивния съд, насрочено за същата дата, като е приложила болничен лист, от който е видно, че й е определен домашен амбулаторен режим на лечение за периода 9-12.12.2011 г., както и заповед от 05.12.2011 г. на управителя и на гл. счетоводител на дружеството-касатор, с която управителят е командирована в [населено място] за периода 5-10.12.2011 г. В съдебното заседание на 09.12.2011 г. въззивният съд е оставил без уважение искането за отлагане на делото, като е приел, че в болничния лист не е посочено, че процесуалният пълномощник на жалбоподателя не може да се яви пред съд. Последвалата молба на същия от 12.12.2011 г. за отмяна на определението, с което е даден ход по същество и за повтаряне на извършените в съдебното заседание процесуални действия, също е оставена без уважение от въззивния съд, с мотивите, че определението, поставено в съдебното заседание е съобразено с чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза (Нар. за МЕ). С оглед изложеното следва да се приеме, че изведеният от касатора процесуалноправен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице обаче допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на възивния съд. Съображенията за това са следните:
Представените от касатора пет решения на ВАС не формират практика на ВКС или на гражданските съдилища, поради което не могат обусловят наличието на допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице и допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ГПК ясно сочи, че съдът отлага делото, само ако едновременно и страната, респ. представителят й по закон, когато тя е юридическо лице, както в случая, и пълномощникът й по делото не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. В чл. 18, ал. 2 от Нар. за МЕ е налице подзаконова уредба, която доразвива цитираната процесуалноправна норма от ГПК, като ясно сочи кога заболяването на страната (респ. на представителя й по закон) или на пълномощника й е такова неотстранимо препятствие, а именно – когато, при определен домашен амбулаторен или свободен режим на лечение, страната представи освен болничен лист и изрично медицинско удостоверение по образец, в което е отбелязано, че заболяването му не позволява явяването му пред съда. В случая такова медицинско удостоверение не е било представено, в болничния лист също не е отразена невъзможност за явяване пред съда, поради което въззивният съд не е отложи делото при стриктно и точно приложение на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 18, ал. 2 от Нар. за МЕ. Тези две правни норми са напълно ясни, и след като въззивният съд е разрешил изведения от касатора въпрос в посочения смисъл – при стриктно приложение на процесуалния закон, то този процесуалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото, т.е. не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
По подадената частна жалба:
Частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество, тя е неоснователна.
Действително, както се поддържа в частната жалба, въззиваемите-ищци не са представили пред въззивния съд списък на разноските. Те обаче своевременно – още с отговора на въззивната жалба са претендирали присъждане на разноските за въззивното производство и в съдебното заседание на въззивния съд са представили доказателства за направените от една от тях – Е. Ц. М. – разноски за адвокатско възнаграждение в размер 450 лв. Въззивният съд не се е произнесъл по тази претенция с решението си (с диспозитива му).
Разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от ГПК изрично разграничава двете хипотези – на допълване и на изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта му за разноските. От друга страна, разпоредбата на чл. 80, изреч. 2, във вр. с изреч. 1 от ГПК, ясно и еднозначно сочи, че ако страната не е представила списък на разноските до приключване на последното заседание в съответната инстанция, тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Съгласно тази разпоредба, представянето на списък на разноските в съответната инстанция е особена абсолютна процесуална предпоставка за възникване и упражняване единствено на процесуалното право по чл. 248, ал. 1, предл. 2 от ГПК – да се иска изменение на решението в частта му за разноските, каквато хипотеза в случая обективно не е налице, но не е такава предпоставка за възникване и упражняване на процесуалното право по чл. 248, ал. 1, предл. 1 от ГПК – да се иска допълване на решението в частта му за разноските, какъвто е настоящият случай. В смисъла на горното е и определение № 265/03.04.2012 г. по ч.гр.д. № 222/2012 г. на ВКС, ІV-то гр. отд.
От горното следва, че обжалваното определение, с което е разгледана по същество, подадената в срок молба за допълване по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение в частта му за разноските, и същото е допълнено (макар и при неточно формулиран диспозитив на определението – „изменя”) като с оглед изхода на спора пред въззивния съд дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати разноските за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, направени от въззиваемата-ищца Е. Ц. М., е валиден, допустим и правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
По разноските за настоящата съдебна инстанция:
С оглед изхода на делото пред ВКС, дружеството-жалбоподател дължи и следва да бъде осъдено да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответниците по касационната и частната жалби, претендираните и направени от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство, а именно – сумата 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 20.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 13738/2011 г. на Софийския градски съд;
ПОТВЪРЖДАВА определението от 09.02.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 13738/2011 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на М. М. С., А. К. М., С. Ц. И., Е. Ц. М., Е. И. М., В. М. М. и Р. М. М. сумата 300 лв. (триста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.