О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр. София, 12.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и седемнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело № 5074/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. К от [населено място] срещу решение №6 600/08.08.2016 г., постановено по гр.д. №7827/2015 г., СГС, ГО, ІІа състав, с което след отмяна на първоинстанционното решение, постановено по гр.д. №8735/2014 г., СРС, 42 състав в неговата отхвърлителна част, е постановено ново решение, с което И. А. К е осъден да заплати на А. Б. Н. още 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди , ведно със законната лихва , считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която И. А. К е осъден да заплати на А. Б. Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 6 000 лв. , както и сумата от 872,65 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Присъдени са разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението. Застъпва се становище, че доколкото претърпяното от ищеца увреждане е признато за трудова злополука, същият е следвало да търси обезщетение за претърпените от него вреди по реда на чл. 200 КТ от работодателя. Иска се неговото обезсилване или отмяна и постановяване на друго решение,с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.
С касационната жалба се представя изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба А. Б. Н. от [населено място] не взема становище относно допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд , състав на 3-то г.о., приема следното: Касационната жалба в частта ,в която се обжалва потвърдителното решение с което И. А. Кичов е осъден да заплати на А. Б. Н. сумата 872,65 лв. –обезщетение за имуществени вреди е процесуално недопустима на осн. чл.280,ал.2 ГПК поради коeто в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима.Подадена е в срок , от страна, която има право и интерес от обжалване и срещу съдебен акт , който подлежи на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е посочил,че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила наказателна присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали същото е извършено , неговата противоправност и виновността на дееца.С оглед на това е прието , че предвид влязлата в сила присъда за причинена на ищеца от ответника средна телесна повреда , следва да се приеме , че фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, е установен. Възраженията на ответника , че ищецът сам е предизвикал поведението на ответника , тъй като е проникнал в обект, който се охранява от С. , както и че е оказал физическа съпротива при залавянето му , са приети за неоснователни. В тази насока е посочено, че в наказателното производство не е призната неизбежна отбрана или крайна необходимост, а в гражданският процес не могат да се пререшават въпросите относно деянието и вината .При определяне размера на дължимото обезщетение съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е приел, че при отчитане на всички относими обстоятелства справедливото обезщетение в случая се съизмерява със сумата от 8 000 лв.Приел е също така , че възражението за недопустимост на производството по чл. 45 ЗЗД срещу прекия извършител поради възможност за предявяване на иск по чл. 200 срещу неговия работодател, е неоснователно.Посочено е , че право на пострадалия е да избере дали да претендира обезщетение от работодателя или от деликвента като всеки от исковете е допустим.При наличие на реализирана отговорност спрямо работодателя , полученото обезщетение следва да се приспадне, ако за същото увреждане се претендира обезвреда и от прекия причинител.
За да обоснове изпълнение на условията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът е формулирал правни въпроси, които касаят съотношението между исковете с правно основание чл. 200 КТ и чл. 45 ЗЗД,а именно : при наличие на призната по установения ред трудова злополука , може ли преди да бъде ангажирана специалната невиновна отговорност на работодателя по чл. 200 КТ , пострадалият да предяви директен иск срещу работещия при същия работодател – деликвент за обезвреда съгласно общия ред по чл. 45 ЗЗД? Има ли в този случай пострадалия право на избор кой от исковете да предяви? Допустимо ли е предявяването на иск по чл. 45 ЗЗД от пострадалия при трудова злополука работник срещу причинителя на увреждането , който е работник в същото предприятие или искът следва да се предяви по реда на чл. 200 КТ спрямо работодателя ? Допустимо ли е кумулативно предявяване на искове от пострадалия при трудова злополука по чл. 45 ЗЗД и по чл. 200 КТ.
Касаторът счита, че по тези въпроси са изпълнени допълнителните основания за допускане на решението да касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 и 3 ГПК.Сочи, че по въпросите съдът се е произнесъл в противоречие с тяхното разрешаване в Тълкувателно решение №45/19.04.1990 г. по гр.д. №33/1989 г. на ОСГК на ВКС/т.3/ , Решение №13/2011 г. на ВКС по гр.д. № 1451/2009 г.,ІV г.о. и Определение №145/01.02.2011 г. по гр.д. №1221/2010 г. І. г.о.
От така посочените актове задължителен характер има само Решение №13/2011 г. на ВКС по гр.д. № 1451/2009 г.,ІVг.о., постановено при условията на чл. 290 ГПК, поради което противоречие с него би обусловило изпълнението на критерия по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.Такова обаче не е налице .С решението е прието, че пострадалият работник при условията на чл. 200 КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на осн чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД.Такова е разрешението дадено и в ТР №45/19.04.1990 г. по гр.д. №33/1989 г. на ОСГК на ВКС, което съгласно разясненията дадени в т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г., няма задължителен характер. Това разрешение обаче не е относимо към зададените въпроси. В случая ищецът е пострадал от деяние, което представлява престъпление, за което ответникът е бил осъден с влязла в сила присъда. Същевременно увреждането е признато за трудова злополука по предвидения от закона ред. Ищецът обаче е предявил иск по чл. 45 ЗЗД срещу извършителя на деянието, а не срещу предприятието, каквато хипотеза е била предмет на разглеждане в двете цитирани решения. Според даденото в тях разрешение когато ищецът е предявил иск срещу предприятието по чл. 200 КТ това изключва предявяването на иск срещу предприятието на основание чл.49 ЗЗД. Следователно основанието по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК не е налице. Другото посочено допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК не е обосновано по какъвто и да е било начин.Същевременно по поставените въпроси има достатъчно трайно установена практика, която е правилна и не се налага да бъде изменяна или осъвременена и постановеното по делото решение е в съответствие с нея.
По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение в частта относно неимуществените вреди, не се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на И. А. Кичов от [населено място] срещу решение № 6 600/08.08.2016 г., постановено по гр.д. № 7827/2015 г., СГС, ГО, ІІа състав В ЧАСТТА, в която И. А. К е осъден да заплати на А. Б. Н. сумата 872.65 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №6 600/08.08.2016 г., постановено по гр.д. №№ 7827/2015 г., СГС, ГО, ІІа състав, в останалата част.
В частта, в която касационната жалба на И. А. К е оставена без разглеждане, определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението, пред друг тричленен състав на ВКС.
В останалата част – определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: