О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
С. 13.02.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на седми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3952 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Прокурор в Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 848от 26.04.2016г. по в.гр.д. № 791/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8932 от 28.12.2015г. по гр.д.№ 5594/2015г. на Софийски градски съд за присъждане в полза на А. Р. К. сумата от 10 000лв.,обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 51 742.22лв., имуществени вреди от водено срещу него наказателно производство по прокурорска преписка № 4-768/2012г. на СГП за извършено престъпление по чл.282 ал.1, във вр.с чл.283 ал.1 НК, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2015г. до окончателното й изплащане и е отхвърлен иска за имуществените вреди до пълния му размер и са присъдени разноски.
Като основание за допустимост касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, като твърди, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2004г. и т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г./ и че съдилищата разрешават противоречиво въпроса за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице с оглед приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. В случая счита, че съдът не е обсъдил всички релевантни обстоятелства и по-специално не е съобразил наложената лека мярка за неотклонение, краткият период /от 2.5г./, през който е продължило производството, че прокуратурата не е допринесла за широкия медиен отзвук, както и че производството се е развило само в досъдебна фаза /без проведено съдебно производство/, няма доказателства за влошаване на здравословното състояние, нито данни за вреди, които по обем, интензитет и характер да надвишават обичайните. Позовава се на конкретна съдебна практика, която цитира.
Вторият въпрос, който касаторът поставя, на посоченото основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е за дължимостта на лихва върху лихвата за забава, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.4 от ТР № 3 от 22.05.2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Счита, че тъй като присъдената сума от 51 742.22лв., включва 45 120лв.- неполучено възнаграждение за периода от 8.10.2012г. до 1.12.2014г., когато пострадалият е бил отстранен от работа и 6 622.22лв.-лихва, за периода от 1.11.2012г. до предявяване на иска 29.04.2015г., последната е недължима. Твърди, че правото на обезщетение възниква от момента, в който действията на правозащитните органи бъдат отменени,в случая от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство. Не счита, че Прокуратурата дължи – веднъж лихва върху всяко едно от периодичните плащания по трудовото правоотношение до предявяване на иска и втори път – лихва върху тази сума, считано от 29.04.2015г. Д. му е, че лихва върху лихва /сложна лихва/ се дължи само при търговските спорове и то при наличие на изрична договорна клауза между страните в този смисъл.Това своевременно направено / с отговора на исковата молба/ възражение, не е било обсъдено от съда.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 850лв., съобразно представен списък, реалното извършване на които установява с приложен договор за правна защита и съдействие от 17.06.2016г., в което изрично е посочено, че договореното възнаграждение е платено в брой.
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е определил размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, след като е съобразил следните обстоятелства: А. Р. К., като заемащ длъжността „директор” в дирекция „Пътни такси и разрешителни”, е бил привлечен като обвиняем на 5.10.2012г., три дни по-късно е бил временно отстранен от длъжност, на основание чл.100 ал.2 З.., впоследствие – считано от 1.12.2014г. е прекратено служебното му правоотношение по взаимно съгласие, а на 27.02.2015г. воденото производство е прекратено поради недоказаност. При тези факти и производство, продължило малко повече от две години, наложена мярка за неотклонение „парична гаранция” /мярката „задържане за 48 часа” е по реда на ЗМВР/, съдът е уважил изцяло предявения иск за 10 000лв., обезщетение за причинените по човешка презумция вреди от емоционален, психически и здравословен характер, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство. В. съд е отчел широкия медиен отзвук /публикувани са статии във вестниците „Труд”,”Преса”, „Сега”, „Телеграф”, „24 часа”/, както и установените с ангажираните гласни доказателства /показания на съпругата на пострадалия/ факти, че воденото наказателно производство изцяло е променило живота му – изживял е голям психологически стрес, страдали са децата /повече по-големия син/, като е трябвало да се обяснява, че баща им не е престъпник, възникнали са финансови проблеми, приятелският им кръг силно бил ограничен.
В. съд, отчитайки нормата на чл.100 ал.4 З., е приел че Прокуратурата носи отговорност за периода на отстраняване на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона и отстраняването е пряка последица от действията на органите на досъдебното производство. Присъдил е обезщетение за имуществени вреди в размер на дължимите трудови възнаграждения за периода на отстраняване на работа, както и лихва за забава върху всяко едно от периодичните плащания до завеждане на иска – считано от 1.11.2012г. до предявяване на иска 29.04.2015г.
В тази връзка, първият поставен въпрос – за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди – е от значение за изхода на спора /свързан е с решаващите мотиви на съда/, но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в жалбата. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е посочил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно горецитираното Постановление – всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална, тъй като се отчитат различни обстоятелства. /С оглед последното представената съдебна практика е ирелевантна, защото всеки отделен случай е различен и спецификата на съответната установена фактическа обстановка е определяща/.
В случая въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил всички релевантни обстоятелства – продължителността на воденото производство, неговия характер, видът и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение, отражението му върху общественото положение и авторитет на обвиненото лице, съдебната практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение.
Обстоятелствата, на които касаторът акцентира – наложената мярка за неотклонение, периодът, през който е продължило производството, прокуратурата не е допринесла за широкия медиен отзвук, фактът че производството се е развило само в досъдебна фаза и липсата на доказателства за причинени неимуществени вреди извън обичайните – са отчетени от въззивния съд, който изрично ги е обсъдил в мотивите си. Адекватността на материалната оценка, която е дал на същите е въпрос на правилност на постановения въззивен акт, който настоящата инстанция във фазата по допустимост не може да контролира /вж. ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория поставен въпрос, тъй като не е налице противоречие с цитираната от касатора т.4 от ТР № 3 от 22.05.2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, която не третира процесната специална хипотеза на присъждане на имуществени вреди на основание чл.100 ал.4 З., а общата /принципна/постановка, че началният момент на забавата и на дължимостта на мораторната лихва възниква от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. По прилагането на чл.100 ал.4 З. е налице установена практика /например решение № 708 от 14.01.2011г. по гр.д.№ 1389/2009г./, която е съобразена от въззивния съд. На обезщетение подлежат всички реално причинени вреди – в случая установени с приета по делото експертиза, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение, вследствие отстраняването му от работа. Мораторната лихва е дължима и когато е поискана следва да се присъди на страната, защото е единствения начин, по който може да бъде обезщетена за неправомерното лишаване от възможността да ползва паричните си средства. С присъждане на законната лихва от датата на поискването /датата на подаване на исковата молба/, няма начисляване на лихва върху лихва, защото двете са присъдени от различни дати и за различно време.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 850лв.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 848 от 26.04.2016г. по в.гр.д. № 791/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на А. Р. К. сумата от 850лв. /осемстотин и петдесет лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.