О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр. София, 20.02. 2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д.№1198 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Ч. Т. М., чрез адв.Т.Б. срещу решение №14 от 07.02.2019г. по в.гр.д.№639/2018г. на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №94 от 20.07.2016г., постановено по гр.д. №256/2015г. по описа на Окръжен съд – Кърджали. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от от Ч. Т. М. срещу МБАЛ „Д-р А. Д.“ АД частичен отрицателен установителен иск за признаване са установено, че ищецът не дължи на ответното дружество парично вземане в размер на сумата 26 000 лева, представляващо част от общо парично вземане в размер на сумата 291 186.44 лева, Ѕ /половината/ от изпълняемото вземане, за което МБАЛ „Д-р А. Д.“ АД е конституирано като взискател по отношение на Ч. М. с Постановление на помощник частен съдебен изпълнител по изп.д.№5/2014г. по описа на ЧСИ М.О., рег. №758 в КЧСИ и район на действие ОС – Пловдив, на осн. чл.429, ал.1 ГПК, във вр. чл.49 и чл.54 ЗЗД, въз основа на молба от МБАЛ „Д-р А. Д.“ АД от 25.11.2014г.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да се отмени изцяло. Касаторът поддържа, че изводите на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.127 ЗЗД в отношенията между възложителя и прекия причинител на вредите, както и относно възможността на платилия солидарен длъжник- възложител на работата да се суброгира в правата на увреденото лице /взискател/ при условията на чл.429 ГПК за целия размер на дълга и след приключване на изпълнителното производство са незаконосъобразни. Излага доводи, че съгласно чл.127 ЗЗД ответникът в качеството си на солидарен длъжник, платил цялото задължение, има личен обратен иск срещу него за сумата надплатена над частта му, т.е. само за Ѕ от дълга. Поддържа и твърдението си за пропуснат срок за суброгиране в правата на удовлетворения взискател при условията на чл.429 ГПК, като излага доводи, че след приключване на изпълнителното производство спрямо ответното дружество, то не може да се суброгира в правата на взискателя въпреки извършеното плащане на дълга. Моли след отмяна на въззивното решение да бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора- „за приложението на чл.127, ал.1 ЗЗД във вътрешните отношения между прекия причинител на вредите и възложителя на работата, при която вредите са били причинени“ и „как следва да се упражни и докога е допустимо упражняването на процесуалното право по чл.429, ал.1 ГПК за суброгиране в правата на първоначалния взискател, вкл. в хипотезата, когато платилият целия дълг е пропуснал да се позове на суброгацията за целия дълг в момента на плащането и не е обжалвал постановлението на съдебния изпълнител за конституирането му като взискател за половината от дълга“. Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по отношение на втория въпрос поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че е разрешен в противоречие с практика на ВКС, обективирана в определение №282/31.03.2010г., ч.т.д.№204/2010г., І т.о.
Ответникът МБАЛ „Д-р А. Д.“ АД не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен отрицателеният установителен иск за недължимост на сумата 26 000 лева- част от общо вземане в размер от 291 186.44 лева /половината от изпълняемото право/, предявен от длъжника в изпълнителното производство срещу новоконституирания взискател /предишен солидарен длъжник/, суброгирал се по реда на чл.429, ал.1 ГПК вр. чл.49 и чл.54 ЗЗД в правата на удовлетворения взискател, въззивният съд съобразява, че производството е по реда на чл.294 ГПК- след отмяна на постановеното въззивно решение от ВКС и връщане за ново разглеждане на делото, като с оглед задължителни указания излага подробни мотиви по основните спорни въпроси- относно приложението на чл.127 ЗЗД във вътрешните отношения между страните в качеството им на солидарни длъжници- пряк причинител на вредата и възложител на работата и относно надлежното упражняване на правото по чл.429, ал.1 ГПК. Съдът приема за установено по безспорен начин, че с влязла в сила присъда ищецът е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.134, ал.1, т.1 вр. чл.128, ал.2 НК- за това, че на 15.04.2010г. в ответната болница като лекар е причинил на посоченото лице тежка телесна повреда поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност; с влязло в сила съдебно решение страните са осъдени солидарно на основание чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД да заплатят на увреденото лице обезщетение за претърпените неимуществени вреди, настъпили от извършеното на 15.04.2010г. телесно увреждане в размер на 400 000 лева, ведно със законната лихва от 15.04.2010г., както и разноски в размер на 4 161.11лева; за изпълнение на съдебното решение е образувано изпълнително дело срещу солидарните длъжници – ищеца Ч. М. и ответника МБАЛ „Д-р А. Д.“ АД, като болницата е заплатила на 13.01.2014г. по сметката на ЧСИ цялата дължима сума в размер на 581 824.46 лева, а с преводно нареждане от 22.01.2014г. ищецът М. е платил на ответника сумата 100 000 лева на основание процесното изп.дело. С молби от 10.02.2014г. и 12.02.2014г. ответникът е заявил, че като солидарен длъжник е изплатил цялото задължение по изпълнителното дело, поради което на основание чл.429, ал.1 ГПК иска да встъпи в правата на първоначалния взискател, като с влязло в сила постановление на ЧСИ от 12.02.2014г. е приключено изпълнителното производство по отношение на длъжника МБАЛ „Д-р А. Д.“ АД и той е конституиран като взискател по отношение на другия солидарен длъжник- ищеца М. за Ѕ част от заплатената сума /291 186.44 лева/, на основание чл.429, ал.1 вр. с чл.127 ЗЗД. С молба от 25.11.2014г. ответникът е поискал да бъде конституиран като взискател спрямо ищеца и за другата Ѕ част от изпълняемото парично вземане в размер на 291 186.44 лева, като с влязло в сила постановление на ПЧСИ молбата е уважен. Решаващият съдебен състав е стигнал до извод, че в полза на ответната болница е възниквало регресно материално право срещу ищеца на основание чл.54 ЗЗД за изцяло заплатеното изпълняемо вземане, като се е мотивирал с гаранционно – обезпечителния характер на произтичащата от закона отговорност на ответника като възложител на работата на ищеца на основание чл.49 ЗЗД, в който смисъл са и постановките на ППВС № 7/29.12.1958г. и ППВС № 7/1959г. Въззивният съд се е аргументирал, че прекият причинител и възложителят отговарят солидарно спрямо пострадалия, но доколкото вредата е резултат единствено и само от виновното поведение на причинителя, във вътрешните им отношения не се прилагат разпоредбите на чл.127 ЗЗД, като възложителят има право да търси от прекия причинител всичко, което е платил. С оглед цитираната задължителна съдебна практика е изложил доводи, че след като въпросът за наказателната отговорност на ищеца-пряк причинител е разрешен с влязла в сила присъда, а въпросът за гражданската отговорност на страните на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е решен с влязло в сила съдебно решение, по предявения регресен иск не може да се прави възражение за наличността на вина и у други работници или служители на възложителя и да се иска разпределение на сумата по чл.127 ЗЗД, а дори да се приеме, че следва да бъдат обсъдени възраженията за съпричиняване на вредите и от други лица, същите не са доказани.
Съдът е приел, че съгласно ТР на ОСГК на ВС №59/1974г. при солидарното осъждане на възложителя на работата заедно с прекия причинител да заплати обезщетение за вреди от непозволеното увреждане, когато възложителят издължи в изпълнителното производство цялото солидарно задължение, той може да иска в същото изпълнително производство изпълнение срещу неплатилия задължението солидарен длъжник въз основа на издадения в полза на първоначалния взискател изпълнителен лист, като установи плащането с писмени доказателства, като в този случай липсва правен интерес от осъдителен иск по чл.54 ЗЗД. В този смисъл е аргументирал извод, че процесуалният ред за реализиране на регресното право на заплатилия дълга солидарен длъжник в изпълнителния процес е с искане до ЧСИ с правно основание чл.429, ал.1 ГПК за суброгиране в правата на първоначалния взискател по издадения в полза на последния изпълнителен лист, което искане може да се направи по всяко време, докато е висящо изпълнителното производство. Като е приел, че с плащането на 13.01.2014г. на цялото изпълняемо вземане в полза на ответника е възникнало процесуалното право по чл.429, ал.1 ГПК да продължи изпълнението срещу ищеца- негов солидарен съдлъжник, решаващият съдебен състав е изложил доводи, че ответното дружество не е било длъжно да упражни това право или да се позове на него още при плащането на 13.01.2014г., поради което суброгирането му в правата на първоначалния взискател е надлежно. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ищеца, че след като с постановлението на ЧСИ от 12.02.2014г. е обявено „приключване“ на изпълнителното производство по отношение на ответника и той е конституиран като взискател по отношение на ищеца само за Ѕ част от заплатеното изпълняемо вземане, а постановлението на ЧСИ не е обжалвано от ответника, то ответникът е изгубил правото да продължи изпълнението спрямо ищеца за другата Ѕ част от дълга. Съдът е изложил доводи, че с постановлението на ЧСИ от 12.02.2014г. не е прекратено изпълнителното производство по отношение на ответника, с молбите до ЧСИ от 10 и 12.02.2014г. болницата е упражнила процесуалното си право да продължи изпълнението спрямо ищеца за цялото изпълняемо вземане, като с постановлението от 12.02.2014г. ЧСИ се е произнесъл само за част от искането, поради което към 25.11.2014г. изпълнителното производство е било още висящо и към този момент ответникът е притежавал процесуалното право да продължи изпълнението спрямо ищеца.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното
дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора материалноправен въпрос – приложима ли е разпоредбата на чл.127 ЗЗД във вътрешните отношения между прекия причинител на вредата и възложителя на работата, осъдени солидарно по иска за обезщетение за вреди, е значим за изхода на спора, тъй като обуславя изводите на въззивния съд. Налице е общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
По въпроса за гаранционно-обезпечителния характер на отговорността на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика / ППВС №7/29.12.1958г. и ППВС №7/30.12.1959г./, съгласно която отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни действия и е предвидена от законодателя, за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо обезщетяване на пострадалия. Когато възложителят е заплатил по силата на чл.49 ЗЗД обезщетение и е предявил регресния иск по чл.54 ЗЗД против виновното лице, последният може да възразява за наличие на вина и у други лица и да иска разпределение на сумата по чл.127 ЗЗД. Виновният за причиняването на вредата не може да прави такова възражение по предявения против него регресен иск, когато въпросът за неговата отговорност е разрешен с влязла в сила присъда или решение по гражданско дело, в което е участвал и той и отговорното по чл.49 ЗЗД предприятие, учреждение или организация.
Трайна е съдебната практика, че възложителят на работата е солидарно отговорен с извършителя на работата по отношение на увредения, но не за лични свои виновни действия или бездействия, а за такива на извършителя на работата, при или по повод на която са причинени вредите. Безвиновната гаранционно-обезпечителна отговорност на възложителя обуславя и правото му на регресен иск на основание чл.54 ЗЗД срещу причинителя на вредата за цялата платена сума на обезщетението, освен ако възложителят и извършителят са били в трудово-правни отношения и отговорността на работника или служителя е изключена или ограничена по силата на закона /чл.204-чл.206 КТ/. Когато обаче виновният работник или служител е причинил увреждането умишлено или в резултат на извършено от него престъпление, регресната му отговорност към работодателя се регламентира от общото гражданско законодателство и е в пълен обем. В тези случаи работодателят разполага с регресното материално субективно право и иска по чл.54 ЗЗД, като виновният работник или служител дължи всичко, което работодателят е платил на увредения. Това разрешение е в съответствие с основният правен принцип, че отговорността за вредите следва да бъде понесена от този, който ги е причинил виновно и противоправно /решение №308/27.07.2010г., гр.д.№1292/2009г., ІV г.о.; решение №230/12.07.2011г., гр.д.№1907/2009г., ІV г.о.; решение №75/12.05.2014г., гр.д.№733/2012г., ІV г.о.; решение №150/11.07.2016г., гр.д.№4321/2015г., ІV г.о. и др./.
Наличието на задължителна съдебна практика, както и на трайна непротиворечива практика на ВКС по поставените въпроси, която настоящият съдебен състав споделя напълно, като не намира, че са налице изменения в законодателството и обществените условия, налагащи изоставяне на тълкуването на цитираните правни норми и преминаване към друго такова, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въззивният съд е постановил обжалваното решение в пълно съответствие с практиката на ВКС, като е съобразил всички релевантни обстоятелства, вкл. че въпросът за наказателната отговорност на ищеца-пряк причинител е разрешен с влязла в сила присъда, а въпросът за гражданската отговорност на страните на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е решен с влязло в сила съдебно решение.
По отношение на втория поставен въпрос- относно упражняването на процесуалното право по чл.429, ал.1 ГПК за суброгиране в правата на първоначалния взискател, е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е значим за изхода на спора, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно даденото разрешение с ТР №59 от 03.06.1974г. на ОСГК на ВС, възложителят на работата, който е осъден солидарно с прекия причинител на непозволеното увреждане да заплати обезщетение и издължи в изпълнителното производство цялото задължение, няма правен интерес от предявяване на иск на общо основание срещу прекия причинител, защото може в същото изпълнително производство да иска изпълнение срещу него, щом установи плащането с писмени доказателства. Именно възможността на платилия дълга солидарен длъжник да иска изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист изключва правният интерес от упражняване на регресното право чрез предявяване на отделен иск. Няма спор в съдебната практика, че с плащането на целия дълг солидарният длъжник се суброгира в правата на взискателя срещу останалите длъжници в рамките на висящото изпълнително производство.
Разпоредбата на чл.429, ал.1 ГПК е ясна и не се нуждае от допълнително тълкуване за определяне на нейното действително съдържание, като касаторът не излага доводи за наличие на противоречива или за непротиворечива, но неправилна съдебна практика, нито настоящият съдебен състав намира, че се налага изоставяне на неправилно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Не е налице и твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като определение №282/31.03.2010г., ч.т.д.№204/2010г., І т.о. не касае поставения въпрос, а въпросът за необходимостта платилият солидарен длъжник да се снабди с отделен изпълнителен лист.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №14 от 07.02.2019г. по в.гр.д.№639/2018г. на Апелативен съд- Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.